Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
3
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
Намерени са резултати от
229
текста в
3
страници в целия текст в който се съдържат търсените думи : '
Виждане на Бога
'.
На страница
3
:
198
резултата в
29
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
Съдържание
GA_236 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Втори том
Изграждането
на
Гьотеанума възпитание за кармичното
виждане
Изпъкване на човешки характери от историческите събития, които се превръщат в душевни импулси за следващите земни съществувания. Коронованият принц Рудолф. Добро и зло в светлината на кармата. Въпросът за съдбата като морално изживяване на човека. Значението на храмовата архитектура, на култа и на протичащата в образи медитация: Задълбочено вътрешно познание и оздравено сетивно усещане.
Изграждането на Гьотеанума възпитание за кармичното виждане
Кармическо разглеждане на индивидуалния човешки живот ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 4 май 1924 година Чрез обективното разглеждане на кармата се влива жив етос в нашето душевно устройство. Слаба пригодност на човека да се освободи от себе си и да се отдаде на нещо друго; повишеният егоизъм е една опасност за духовния стремеж. Кармическото изправяне при вживяването един в друг на кармически свързаните хора във времето между смъртта и едно ново раждане; човек излиза от себе си и влиза в другия.
към текста >>
За превръщане
на
волята във
виждане
се изисква духовно напрежение чрез дейността
на
душата, както и абсолютна разсъдливост
на
главата и топлина
на
сърцето
Практически кармически упражнения чрез заличаване на видимия човек така, че зад него стават видими сатурновите, слънчевите и лунните импулси СЕДМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 9 май 1924 година Вътрешно устройство на душата, за да се научи да се съзерцава кармата. Добиването на една правилна гледна точка чрез проникването с това, което съществува в света като мъдри институции, е началото на пътя на познанието; след това човек трябва да може да чака. Чрез енергичното издигане на изживяваните събития в съзнанието, човек добива изграждането на образа чрез астралното тяло във вътрешния етер; по-късно изработване на така овеществените образи чрез етерното тяло, след това чрез физическото тяло.
За превръщане на волята във виждане се изисква духовно напрежение чрез дейността на душата, както и абсолютна разсъдливост на главата и топлина на сърцето
ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 10 май 1924 година Кармическа връзка по отношение на физическото външно устройство, физиономията, мимиката на човека. Материята е външното откровение на душевно-духовното; формата на човека и нейните възможности за движение са отражение на духовния свят. Разглеждане на главата, на ритмичната система и на системата на обмяната на веществата и на крайниците в кармическия поток на развитието ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 11 май 1924 година
към текста >>
В какво се изразява кармата
на
човека за висшето
виждане
?
Небесна синева, звездни светлинни конфигурации, Дух-себе ПЕТНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 22. юни 1924 година Чувството на отговорност спрямо съобщенията от духовния свят. Биография в смисъла на духовната наука.
В какво се изразява кармата на човека за висшето виждане?
Превръщането на извършените през деня дела в кармата през време на съня. Потопяването на човека във възпоминателните изживявания на индивидуалния земен живот през време на съня. Зад мировите мисли живеят йерархиите, както зад мислите на спомените живее нашият отделен човек. Кармата се състои в това, което виждаме като част на Космоса, отредена чрез света на йерархиите, които оглеждат нашите минали земни съществувания. Космосът донася до човека първата форма на кармата
към текста >>
Познаването
на
кармата е свещената духовна почва, върху която ние улавяме ръката
на
Бога
Чрез смъртта на млади хора при стихийните катастрофи се влива нещо земно определено в духовните светове; кармическото последствие е едно изостряне на интелектуалните качества при природните катастрофи, засилване на волевите качества при катастрофите на цивилизацията. При заблужденията на цивилизациите се внася луциферически елемент, който след смъртта действа като гъста тъмнина в духовния свят; там Ариман може да я използува за преобразуването на съществуващото още в Земята лунно развитие. В това преобразуване разрушителните импулси на културите се превръщат в изригвания на вулкани, земетресения и т. н.. В стремежа на добрите богове да насочат тези съдби в пътя на правдата, в течение на духовната борба човешката съдба се преплита със съдбата на боговете. Нещастието в света съществува, за да могат боговете да създадат от това щастие.
Познаването на кармата е свещената духовна почва, върху която ние улавяме ръката на Бога
Забележки: Относно това издание / Забележки към текста Рудолф Щайнер. Живот и произведения * * * Трудовете на Рудолф Щайнер, както са поместени в «Събрани съчинения на Рудолф Щайнер», са подредени в отдели: книги лекции художествени произведения.
към текста >>
2.
Съдържание
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
Следва времето, когато
виждане
то
на
блещукащата светлина над растенията и животните угасва, онемява шепотът
на
онази духовност, но все още може да се говори за това като за нещо познато; след това идва времето, което се нарича залез
на
живия Логос.
Едната група души е била вече уморена от езичеството; тя се е запалила в сърцето си за Христос; другата група, която е имала по-малко въплъщения на Земята е била още изпълнена с мощните импулси на древното езичество и приема християнството повече с душа, проникната от интелекта. От следсмъртното изживяване на мощната имагинация, в началото на 19-то столетие първата донесе със себе си копнежа, да знае също нещо и от космологията, другата прие импулсите предимно в нейната воля, сякаш си спомняше за едно взето решение ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 11 юли 1924 г. Общото в душевното устройство на тези две групи души в първите християнски столетия беше едно, макар и леко но все пак съществуващо изживяване на ауричното тъкане в природата и на вливането на една ясна духовност между заспиването и събуждането. Към чувството за невинността на природното съществуване се прибави в 5-то, 6-то столетие размишлението върху дълбочините на силите, които развързват доброто и злото в човешката душа, а именно между ориентирането от изтока на хора /българи, бугри, еретици/.
Следва времето, когато виждането на блещукащата светлина над растенията и животните угасва, онемява шепотът на онази духовност, но все още може да се говори за това като за нещо познато; след това идва времето, което се нарича залез на живия Логос.
Свързано с това е раждането на катехетиката /католическо вероучение/ и превръщането на богослужението в нещо екзотерично, външно. Основното настроение на душите, които живеят в духовния свят между 7-то и 8-то столетие; Христос не е вече познаван в неговата същност, култът не е вече разбран; на Земята трябва да се развие силата, която да позволи на душите да приемат Христос ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, 13 юли 1924 г. В първите християнски столетия са съществували центрове за висше познание, като остатъци на мистериите. В тези центрове не се говореше за природни закони, а за творящата сила на богинята «Природа» /«натура»/.
към текста >>
Предпоследното господство
на
Михаил, неговият космополитен отпечатък в целта му: въпреки грехопадението човекът може да се издигне до
Бога
.
Ариман иска да направи предишната космическа интелигентност изцяло земна. Провеждането, пренасянето на космическата интелигентност в нервно-сетивния организъм на човека се изживява от духовния свят като една космическа буря. Така е било в Атлантската епоха, когато космическата интелигентност беше завладяла човешките сърца. Сега човекът-глава /умственият човек/ трябва отново да стане човек-сърце чрез одухотворяване на интелекта. ОСМА ЛЕКЦИЯ, 1 август 1924 г.
Предпоследното господство на Михаил, неговият космополитен отпечатък в целта му: въпреки грехопадението човекът може да се издигне до Бога.
От 8-мо, 9-то столетие насам управлението на интелигентността е преминало от ръцете на Михаил в ръцете на хората. Борба на схоластиците срещу мохамеданските последователи на Аристотел. Подчертаване основния характер на същността на древните мистерии особено на учението за първичния грях в свръхсетивната учебна школа и указание за една нова същност на мистериите, която държи сметка за цялата интелигентност на човека. В древните мистерии от времето на Александър Велики съществуваше една атмосфера на обезсърчаване, която намираше израз в чувството: човекът вече може да намери достъп до духовния свят. Това беше времето на великото изпитание.
към текста >>
3.
ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 11 юли 1924 г.
GA_237 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Трети том
И когато в онези времена някой умираше, тогава това, което имаше пред себе си като ретроспективно
виждане
на
своя земен живот през първите дни след преминаването през вратата
на
смъртта, за него беше нещо познато; защото тогавашните хора имаха едно съвсем определено чувство по отношение
на
това ретроспективно
виждане
на
земния живот след смъртта.
Така те всъщност виждаха всяка корона на дърветата обвита в един такъв облак, виждаха полетата с посеви, сякаш от Космоса слизат и се потапят в почвата на Земята, разгръщайки се като мъгла, червеникаво-синкави лъчи. А когато наблюдаваха животните, тези хора имаха впечатлението, че те имат не само физическа форма, а че тази физическа форма се намира в една астрална аура. Те възприемаха спокойно и интимно тази аура само тогава, когато светлинните нюанси на слънчевите лъчи действаха по определен по-мек начин. Тогава те я възприемаха. Навсякъде във външната природа те виждаха да царува и да тъче нещо духовно.
И когато в онези времена някой умираше, тогава това, което имаше пред себе си като ретроспективно виждане на своя земен живот през първите дни след преминаването през вратата на смъртта, за него беше нещо познато; защото тогавашните хора имаха едно съвсем определено чувство по отношение на това ретроспективно виждане на земния живот след смъртта.
Те имаха онова чувство, което ги караше да си кажат: - Сега освобождавам от моя организъм онова аурично естество, което отива при ауричното естество, което съм виждал в природата. Моето етерно тяло отива в неговото собствено отечество - така те чувстваха нещата. Естествено в още по-стари времена всички тези чувства бяха много по-силни. Но те съществуваха, макар и в по-лека форма и през времето, за което говоря тук. И когато хората виждаха това, след като бяха минали през вратата на смъртта, те имаха следното чувство: - В цялото тъкане и в целия живот, който аз виждах в природата и в природните процеси, говори словото на Бог-Отец и моето етерно тяло отива при Бог-Отец.
към текста >>
Когато по-рано хората слушаха да говори човек, който говореше от духа и беше ентусиазиран и изпълнен с
Бога
, те имаха чувството, че при слушането излизат сякаш извън себе си, че навлизат малко в своето етерно тяло, че напускат до известна степен своето физическо тяло.
- Всичко това вече не съществуваше. Те виждаха отгоре, където нещата се представят съвършено различно, как в християнското развитие се създаде заместител на старото слово. Защото в крайна сметка, макар и да беше нужно проповедниците да говорят именно по този начин на по-голяма част от хората, тъй като в земния живот тези хора нямаха никакво съзнание за духовното, цялата традиция, цялото използване на словото идваше още от времена, когато беше естествено да се предположи, че когато се говори за Духа, хората все още чувстваха нещо от него. Всичко това всъщност напълно изчезна около 9-то, 10-то, 11-то столетие. Тогава даже и в слушането се роди една съвършено друга нагласа.
Когато по-рано хората слушаха да говори човек, който говореше от духа и беше ентусиазиран и изпълнен с Бога, те имаха чувството, че при слушането излизат сякаш извън себе си, че навлизат малко в своето етерно тяло, че напускат до известна степен своето физическо тяло.
А от друга страна имаха чувството, че се приближават до своето астрално тяло. Те действително все още имаха лекото чувство, че когато слушат, излизат извън себе си, изпадат в известна унесеност. Те не обръщаха още толкова внимание на това, което слушаха, а по-скоро на онова, което вътрешно изживяваха при едно леко екскарниране, едно леко трансово състояние. Те живееха със Словото, което беше изричано от хората, одухотворени от Бога. Това изчезна в 9-то, 10-то, 11-то столетие и напълно се изгуби към 14-то столетие.
към текста >>
Те живееха със Словото, което беше изричано от хората, одухотворени от
Бога
.
Тогава даже и в слушането се роди една съвършено друга нагласа. Когато по-рано хората слушаха да говори човек, който говореше от духа и беше ентусиазиран и изпълнен с Бога, те имаха чувството, че при слушането излизат сякаш извън себе си, че навлизат малко в своето етерно тяло, че напускат до известна степен своето физическо тяло. А от друга страна имаха чувството, че се приближават до своето астрално тяло. Те действително все още имаха лекото чувство, че когато слушат, излизат извън себе си, изпадат в известна унесеност. Те не обръщаха още толкова внимание на това, което слушаха, а по-скоро на онова, което вътрешно изживяваха при едно леко екскарниране, едно леко трансово състояние.
Те живееха със Словото, което беше изричано от хората, одухотворени от Бога.
Това изчезна в 9-то, 10-то, 11-то столетие и напълно се изгуби към 14-то столетие. Хората все повече само слушаха, без да имат горните изживявания. Тогава се роди потребността, когато се говори за духовното да се апелира към нещо друго. Тогава се роди потребността - този, който трябваше да слуша, да извлича онова, което е нужно, за да си изработи възгледи за духовния свят. Роди се потребността човека така да бъде повлиян, че дори в това втвърдено тяло да почувства подтик да каже нещо за духовния свят.
към текста >>
4.
6. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 16 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Така душата стана също и по-
бога
та
на
най-разнообразни вътрешни импулси.
Днес бих искал да продължа разглеждането, което започнах завчера. Ние стигнахме дотам, където трябваше да прекъснем нишката на развитието, както то действа в духовния живот на настоящето, да прекъснем тази нишка именно с индивидуалността на Юлиан Апостата, съответно с индивидуалността, която е живяла в Юлиан Апостата и за която ви показах, че тя се е преродила в онази личност, за която съществуват само легендарни съобщения, в онази личност, която е тайнствено свързана с легендата за Парцифал като Херцелоида. В тази душа на предишния Юлиан Апостата прониква един задълбочен душевен живот, един задълбочен духовен живот, от който тя действително се нуждаеше срещу бурите и вътрешните опозиционни настроения, през които мина именно в нейното съществуване като Юлиан Апостата. Този живот, за който ви говорих, беше, такъв, че надвисна над живота на Юлиан Апостата като миролюбив, топъл облак. И така душата стана вътрешно по-интензивна.
Така душата стана също и по-богата на най-разнообразни вътрешни импулси.
Но понеже тази душа принадлежеше към онези, които бяха приели още нещо от древните мистерии, които бяха живели в субстанцията на древните мистерии в едно време, в което в известно отношение мистериите излъчваха все още ясна светлина, тази душа беше приела в себе си много от духовността на Космоса. Това беше някак изтласкано на заден план през времето на прераждането като Херцелоида, но след това отново излезе наяве и ние намираме тази индивидуалност отново преродена в 16-то столетие. И при тази индивидуалност от 16-то столетие ние виждаме, как изгрява християнизирано онова, която тя беше преживяла като Юлиан Апостата. Тази индивидуалност се преражда отново в 16-то столетие като Тихо де Брахе[1] и застава срещу онова, което изниква в западната цивилизация като Коперников възглед. Този Коперников светоглед даде един образ на Вселената, който проследен в неговите последствия, е насочен към това, в мирогледа да прогони духовността от Космоса.
към текста >>
В това, което той развива върху християнството във «Философия
на
откровението», са дадени важни подбуди, макар и в напълно абстрактни форми, подбуди за онова, което за някои точки
на
християнството трябва да бъде казано също и в антропософията въз основа
на
духовното
виждане
.
И сега Шелинг се явява в Берлин с онази философия, която се съдържа в оставените от него съчинения «Философия на митологията» и «Философия на откровението». Той не прави особено голямо впечатление на берлинската публика, защото съдържанието на това, което говори в Берлин, е, че с цялото свое размишление човекът всъщност не достига до нищо относно светогледите; в човешката душа трябва да проникне нещо, което като действителен духовен свят да оживи размишлението. Тук при Шелинг на мястото на старата рационалистична философия внезапно се явява едно възкресяване на старата философия на боговете, на митологията, едно възкресяване на древните богове, а именно от една страна по съвършено модерен начин. Но от всичко това се вижда, че тук в модерното време действа древна духовност. Това е твърде знаменателно.
В това, което той развива върху християнството във «Философия на откровението», са дадени важни подбуди, макар и в напълно абстрактни форми, подбуди за онова, което за някои точки на християнството трябва да бъде казано също и в антропософията въз основа на духовното виждане.
Ние не можем така лесно да минем покрай Шелинг, както сториха това берлинчани. Ние не можем да го отминем така, без да му обърнем внимание! Берлинчани погледнаха много леко на него. Когато един потомък на Шелинг се ожени за дъщерята на един пруски министър - едно, външно, свързано с обстоятелствата събитие, макар и тази връзка да е кармическа, - един пруски чиновник чул и казал, че по-рано той никога не е знаел, защо Шелинг е дошъл в Берлин, но сега вече знае. Когато проследяваме Шелинг по този начин, ние можем да изпаднем във вътрешни трудности и конфликти.
към текста >>
Мисля, че самото
виждане
на
тази перспектива
на
бъдещето може да въодушеви и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по един правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде една подготовка за онова, което трябва да стане в края
на
20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.
И виждате ли, ако искаме сега да имаме един важен помагач за това, което искаме да изследваме за бъдещето на 20-и век, ако искаме да имаме, така да се каже, някого, който може да ни даде съвет по отношение на свръхсетивния свят, когато се нуждаем от импулси, които се намират там, това е индивидуалността на Юлиан Апостата - Тихо де Брахе. Днес тя не се намира на физическото поле, но всъщност винаги присъства и дава сведения за онези неща, които се отнасят за пророчеството относно 20-и век. И взимайки всичко това заедно, ние установяваме: Онези хора, които днес приемат антропософията по един честен начин, подготвят своите души да се преродят след възможно най-кратко пребиваване между смъртта и едно ново раждане в края на 20-то столетие и да бъдат тогава също съединени с онези учители от Шартр, които са се задържали до сега в свръхсетивния свят. И нещо, което трябва да приемем в нашите души, мои мили приятели, е съзнанието, че в неговата същност антропософското движение е призвано да действа по-нататък - и не само в най-значителните си, но в почти всички ваши души тя е призвана отново да се яви в края на 20-то столетие, когато трябва да бъде даден големият тласък за духовния живот на Земята, защото иначе земната цивилизация ще навлезе окончателно в нейния упадък, признаците на който тя още днес така силно показва. Това е, което от такива основи бих желал да запаля във вашите сърца, мои мили приятели, нещо от пламъците, от които се нуждаем, за да направим още сега толкова силен духовния живот сред антропософското движение, че да се явим подготвени по един правилен начин, когато настъпи онази велика епоха, в която отново ще действаме на Земята след съкратено пребиваване в свръхсетивния живот, когато настъпи тази велика епоха, при която за спасението на Земята точно в нейните най-важни страни ще се разчита именно на онова, което антропософите могат да направят.
Мисля, че самото виждане на тази перспектива на бъдещето може да въодушеви и вдъхнови антропософите, може да доведе антропософите дотам да събудят в себе си чувства, които да ги носят през настоящия земен живот по един правилен, енергичен, решителен, изпълнен с ентусиазъм начин, за да може това да бъде една подготовка за онова, което трябва да стане в края на 20-то столетие и за което антропософията трябва да бъде призвана.
[1] Тихо де Брахе, датски астроном, 1546-1601. Сега най-често наричан Тихо Брахе. Рудолф Щайнер употребява употребяваното по-рано име. [2] Пиер Симон Лаплас, 1749-1827. [3] държана в Берлин през зимата на 1807/08.
към текста >>
5.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 19 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Личността трябва да стане
бога
та с познания, но тя би могла да се яви и с повърхностни понятия.
Когато наблюдава как тази индивидуалност минава през живота между смъртта и едно ново раждане, човек се пита: - Каква ще бъде тази индивидуалност всъщност в едно ново въплъщение, към което сега трябва да се стреми? С какво всъщност тя правилно е свързана сега? - Човек има чувството, че тя може да бъде свързана повече или по-малко интензивно с всичко възможно и с нищо. Всички предварителни условия вследствие на преживяното по-рано са налице. След скептицизма, през който е минала, интензивността, с която е изживяно християнството с всички негови външни обреди по всички пътища, по които някой става кардинал, е заложена дълбоко в тази личност.
Личността трябва да стане богата с познания, но тя би могла да се яви и с повърхностни понятия.
Освен това, колко заличена е картата на европейските земи, които тя е владяла някога. Човек не знае, как тя ще се ориентира отново в нея? Какво ще направи тя с тази карта на европейските земи? Тя не ще знае какво да прави с нея. Да, мои мили приятели, човек трябва да изпита тези неща при преминаването на живота между смъртта и едно ново раждане, за да не се заблуждава, за да се получи сега едно действително точно знание.
към текста >>
Който беше остроумен, чувстваше това като дар Божи, като благодат Божия и мисленето беше един вид ясно
виждане
.
Аз често съм казвал това: Хората са ужасно умни, т. е., те могат да мислят, нали? Това не е много, но хората днес могат да вършат това. Аз също мога да бъда много глупав и да мисля. Но в онова време не беше така, че хората можеха да мислят, а те приемаха мислите като инспирации.
Който беше остроумен, чувстваше това като дар Божи, като благодат Божия и мисленето беше един вид ясновиждане.
То изцяло беше такова още и в 4-то следхристиянско столетие. И онези, които слушаха един мислител, чувстваха също още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъстваше именно една личност, която взе участие в онези разисквания, която обаче до най-висока степен беше разстроена от изхода на събора, която тогава положи усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показа най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената.
към текста >>
Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за
Бога
вътре в човека.
То изцяло беше такова още и в 4-то следхристиянско столетие. И онези, които слушаха един мислител, чувстваха също още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъстваше именно една личност, която взе участие в онези разисквания, която обаче до най-висока степен беше разстроена от изхода на събора, която тогава положи усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показа най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената.
Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за Бога вътре в човека.
Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство. Арианството само би считало човека на всяка степен именно като едно въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало.
към текста >>
Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за
Бога
вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство.
И онези, които слушаха един мислител, чувстваха също още нещо и за еволюцията на неговото мислене. На този събор присъстваше именно една личност, която взе участие в онези разисквания, която обаче до най-висока степен беше разстроена от изхода на събора, която тогава положи усилия да изложи аргументи и за двете страни. Тази личност показа най-важните основания както за арианството така и за атанасианството и ако нещата биха протекли според нейното разбиране, несъмнено би се получило нещо съвършено различно. Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената. Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за Бога вътре в човека.
Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство.
Арианството само би считало човека на всяка степен именно като едно въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение. Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога. Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила една синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние.
към текста >>
Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери
Бога
.
Това не би било един вид съмнителен компромис между арианството и атанасианството, а би се получило нещо като синтеза, една такава синтеза, която вероятно би била нещо много велико - ние не трябва да конструираме историята, но можем да кажем това за изяснение, - която би довела дотам, вътрешното божествено в човека много по интимно да бъде свързвано с Божественото във Вселената. Понеже, както атанасианството устрои след това нещата, човешката душа беше всъщност направо отделена от божествената първопричина и даже се считаше за ерест да се говори за Бога вътре в човека. Ако само арианството би победило, тогава естествено би се говорило много за Бога вътре в човека, обаче това никога не би било сторено с необходимото вътрешно страхопочитание и с необходимото вътрешно достойнство. Арианството само би считало човека на всяка степен именно като едно въплъщение на съществуващия в него Бог. Но това е също и при всяко животно, това е целият свят, това е всеки камък, всяко растение.
Този възглед има стойност само тогава, когато той същевременно съдържа в себе си подтика, човек все повече и повече да се издига в развитието и чак тогава да намери Бога.
Твърдението, че човек има нещо божествено в себе си на някаква степен от живота, има смисъл само тогава, когато схващаме това Божествено в един постоянен стремеж «към самото себе си», до което то още не е стигнало. Без съмнение би се получила една синтеза на двата възгледа, ако тази личност, за която говоря, тогава на събора би могла да получи някакво меродавно влияние. Тази личност се оттегли с дълбоко недоволство в един вид египетско отшелничество, живя по един извънредно аскетичен начин, основно запозната - тогава в 4-то столетие - с всичко онова, което всъщност съставляваше тогава действителната духовна субстанция на християнството; тя беше може би един от най-добре осведомените тогавашни християни, но не един борец. Самият начин, по който съответната личност се прояви на събора, показваше един всестранно преценяващ нещата, спокоен, но извънредно въодушевен човек, не обаче за подробностите и едностранчивостите. Това беше поведението на човек, който - не мога да каже беше отвратен, това не би бил правилния израз, - но извънредно горчиво засегнат от това, че не можа да проникне, да успее с нищо, защото беше напълно убеден, че християнството може да преуспява само тогава, когато този негов възглед би успял да се наложи.
към текста >>
В това, което можа да последва непосредствено в ретроспективното
виждане
на
земния живот след смъртта, тази личност можа да види, как човекът мисли.
И накрая тази личност беше изцяло изпълнена с този копнеж. Тя умря с този копнеж, без чрез това да може да намери в този тогавашен земен живот едно конкретно заключение, без да може да намери отговор на въпроса, който я измъчваше. Тогава времето беше още неблагоприятно за намирането на такъв отговор. И минавайки през смъртта тази личност изпита нещо особено. Десетилетия след смъртта си тя можа да погледне назад върху земния живот и да вижда този земен живот винаги оцветен с онова, до което тя беше стигнала накрая.
В това, което можа да последва непосредствено в ретроспективното виждане на земния живот след смъртта, тази личност можа да види, как човекът мисли.
Но там нямаше още никакъв отговор на този въпрос. Това е важното. И без да съществува една мисъл като отговор на този въпрос, точно след смъртта си тази личност по един чудесно ясен, имагинативен начин видя интелигентността на Вселената. Тя видя не мислите на Вселената - тя би ги видяла, ако това, за което копнееше, би стигнало до завършек, - тя видя не мислите на Вселената, а видя в образи мисленето на Вселената. И така между смъртта и едно ново раждане тук живя една индивидуалност, която по свой начин беше в един вид равновесие между мистичното имагинативно виждане и разумното мислене от по-рано, което мислене обаче беше в действие, не беше стигнало още до заключение.
към текста >>
И така между смъртта и едно ново раждане тук живя една индивидуалност, която по свой начин беше в един вид равновесие между мистичното имагинативно
виждане
и разумното мислене от по-рано, което мислене обаче беше в действие, не беше стигнало още до заключение.
В това, което можа да последва непосредствено в ретроспективното виждане на земния живот след смъртта, тази личност можа да види, как човекът мисли. Но там нямаше още никакъв отговор на този въпрос. Това е важното. И без да съществува една мисъл като отговор на този въпрос, точно след смъртта си тази личност по един чудесно ясен, имагинативен начин видя интелигентността на Вселената. Тя видя не мислите на Вселената - тя би ги видяла, ако това, за което копнееше, би стигнало до завършек, - тя видя не мислите на Вселената, а видя в образи мисленето на Вселената.
И така между смъртта и едно ново раждане тук живя една индивидуалност, която по свой начин беше в един вид равновесие между мистичното имагинативно виждане и разумното мислене от по-рано, което мислене обаче беше в действие, не беше стигнало още до заключение.
Накрая в това, което се оформяше там кармически, победи мистичната заложба. Съответната личност се прероди в Средновековието като една визионерка /ясновидка/, като една визионерка, която разви чудесни виждания в духовния свят. Първоначално мислителната заложба остана на заден план, а ясновиждащата способност излезе на преден план. Чудесни видения с едновременно мистично отдаване на Христос, извънредно дълбоко проникване на душата с едно визионерно нагледно християнство, видения, в които Христос се явяваше като ръководител на кротки, неборещи се отряди, отряди, които искаха да разпространят своето християнство чрез кроткост, както в действителност в никоя епоха не е съществувало на Земята, - но това беше във виденията на тази монахиня: Едно много интензивно християнство, което никак не подхождаше, не се побираше в онова, което после се разви като християнство в по-нова форма. През време на нейния живот тази монахиня, тази визионерка, тази ясновидка не влезе в никакъв конфликт с позитивното християнство.
към текста >>
6.
9. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 21 септември 1924 г.
GA_238 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Четвърти том
Колко
бога
т и мощен е вътрешно светът!
Това учение беше свързано с едно проникващо познание на констелациите на звездите в смисъла, в който в древни времена хората имаха астрософия или астрология. Тази индивидуалност, за която говоря, затова можа да приеме тогава всичко това в нейното въплъщение като жена, защото имаше един вид приятел и учител в лицето на една мъжка личност, която беше посветена в много неща от тези предноазиатски учения, именно в халдейската астрология. И така между двамата става първо една оживена обмяна на мисли във времето, когато юдеите бяха отведени в пленничество и ние имаме забележителното явление, че чрез силата на впечатленията, които получи женската личност, чрез всичко, което тя прие по един извънредно възприемчив, заинтересуван начин, тя стана вътрешно виждаща и под формата на видения, които напълно предаваха космическия ред можеше да обхваща с поглед света. Тук ние действително имаме работа с една забележителна индивидуалност, в която оживява всичко, върху което е било говорено, което е било разглеждано заедно с този приятелски полупосветен от Предна Азия. И онази женска личност беше завладяна от едно настроение, за което можем да кажем: - Ах, какво представляваха в крайна сметка всички идеи, които аз приех през време на учението, в сравнение с мощната картина от имагинациии, които сега стоят пред моята душа?
Колко богат и мощен е вътрешно светът!
- Това забелязва тази личност при визионерните имагинации. И точно това настроение породи сега определени разногласия между двете личности. Мъжката личност се придържаше повече към мисловното следване на светогледа, женската личност се отдаваше все повече и повече на образното виждане. И може да се каже, че двете личности минаха почти едновременно през вратата на смъртта, но с определено лошо настроение една към друга. Резултатът на този земен живот, бих искал да кажа, беше претопен по един особен начин, така че и двете личности извънредно интензивно изживяха ретроспективното преминаване на земния живот след смъртта, а също и изработването на кармата между смъртта и едно ново раждане.
към текста >>
Мъжката личност се придържаше повече към мисловното следване
на
светогледа, женската личност се отдаваше все повече и повече
на
образното
виждане
.
Тук ние действително имаме работа с една забележителна индивидуалност, в която оживява всичко, върху което е било говорено, което е било разглеждано заедно с този приятелски полупосветен от Предна Азия. И онази женска личност беше завладяна от едно настроение, за което можем да кажем: - Ах, какво представляваха в крайна сметка всички идеи, които аз приех през време на учението, в сравнение с мощната картина от имагинациии, които сега стоят пред моята душа? Колко богат и мощен е вътрешно светът! - Това забелязва тази личност при визионерните имагинации. И точно това настроение породи сега определени разногласия между двете личности.
Мъжката личност се придържаше повече към мисловното следване на светогледа, женската личност се отдаваше все повече и повече на образното виждане.
И може да се каже, че двете личности минаха почти едновременно през вратата на смъртта, но с определено лошо настроение една към друга. Резултатът на този земен живот, бих искал да кажа, беше претопен по един особен начин, така че и двете личности извънредно интензивно изживяха ретроспективното преминаване на земния живот след смъртта, а също и изработването на кармата между смъртта и едно ново раждане. Резултатът от това странно съжителство на Земята беше един интензивен общ живот след смъртта. Ние виждаме особено при женската личност, как след смъртта настроението, което съществуваше в преобладаването на визионерните имагинации, не се проявяваше така силно. Напротив ние намираме при тази личност след смъртта за следващия земен живот да се ражда един вид копнеж за разбиране на нещата в мисловна форма, докато в земния живот, който описах, тя беше разбрала нещата повече от говорната форма, така че после от говорната форма на изживяване те преминаха във визионерното имагиниране.
към текста >>
Забележително е, че Кампанелла, търси подкрепа и опорна точка, за да приведе във вътрешна връзка онова, което някога е владеел като едно визионерно
виждане
на
света.
Една твърде забележителна личност. Нека разгледаме, доколкото е необходимо за разбирането на кармата, живота на Томас Кампанелла, нека разгледаме добре този живот. Той се роди с извънредно силна възприемчивост по отношение на своето християнско възпитание, така че още от рано започна да изучава книгата на Тома Аквински «Сумма». И от настроенията, които си беше усвоил от предишния визионерен живот и които все повече се превръщат в точно обратните настроения да опознае нещата по пътя на мислите, той се вживява в силно мисловния елемент, който се намира в споменатата книга на Тома Аквински, изучава я усърдно и сега именно в 16-то столетие става доминиканец. В мисленето си, което той строго насочва в смисъла на книгата «Сумма» на Тома Аквински, постоянно се вмъква определено безпокойство чрез духовния атавистично-визионерен живот, който някога е съществувал в него.
Забележително е, че Кампанелла, търси подкрепа и опорна точка, за да приведе във вътрешна връзка онова, което някога е владеел като едно визионерно виждане на света.
И докато от една страна с пълен вътрешен ентусиазъм става доминиканец - той се запознава именно в манастира Козенца - това е забележителното, - с един много уважаван еврейски кабалист и съединява сега изучаването на еврейската Кабала с това, което изниква като последствие от неговия стар визионерен живот, като го свързва от своя страна с онова, което беше станало от томизма всред ордена на доминиканците. Всичко това живее в него, би трябвало да се каже, в един визионерен копнеж; то се слива и живее в един визионерен копнеж. Той би искал да направи нещо, което би помогнало да се изяви навън целия този светъл вътрешен духовен живот. Понеже постоянно в неговата душа - това не ще се открие от биографите, но то се представя на духовното виждане, - нещо казва: - Да, зад всички неща има дух; тогава и в човешкия живот трябва да се намира духът, който е във Вселената! -
към текста >>
Понеже постоянно в неговата душа - това не ще се открие от биографите, но то се представя
на
духовното
виждане
, - нещо казва: - Да, зад всички неща има дух; тогава и в човешкия живот трябва да се намира духът, който е във Вселената!
В мисленето си, което той строго насочва в смисъла на книгата «Сумма» на Тома Аквински, постоянно се вмъква определено безпокойство чрез духовния атавистично-визионерен живот, който някога е съществувал в него. Забележително е, че Кампанелла, търси подкрепа и опорна точка, за да приведе във вътрешна връзка онова, което някога е владеел като едно визионерно виждане на света. И докато от една страна с пълен вътрешен ентусиазъм става доминиканец - той се запознава именно в манастира Козенца - това е забележителното, - с един много уважаван еврейски кабалист и съединява сега изучаването на еврейската Кабала с това, което изниква като последствие от неговия стар визионерен живот, като го свързва от своя страна с онова, което беше станало от томизма всред ордена на доминиканците. Всичко това живее в него, би трябвало да се каже, в един визионерен копнеж; то се слива и живее в един визионерен копнеж. Той би искал да направи нещо, което би помогнало да се изяви навън целия този светъл вътрешен духовен живот.
Понеже постоянно в неговата душа - това не ще се открие от биографите, но то се представя на духовното виждане, - нещо казва: - Да, зад всички неща има дух; тогава и в човешкия живот трябва да се намира духът, който е във Вселената!
- Всичко това действа също и върху сферата на емоциите. Той живее в Долна Италия. Долна Италия е поробена от испанците. Той взима участие в един заговор за освобождаването на Долна Италия, бива заловен и затворен, като прекарва в затвора от 1599 до 1626 година.
към текста >>
В душата
на
този Тома Кампанелла от миналите въплъщения свети цялата астрология, цялото духовно
виждане
на
света.
Останалото време той прекарва в затвора. Това е едното. Но какъв дух е той изобщо? Каква личност е той? Той издига идеята за слънчевата държава[2].
В душата на този Тома Кампанелла от миналите въплъщения свети цялата астрология, цялото духовно виждане на света.
Той измисля и описва в своите съчинения за слънчевата държава, една социална утопия, в която вярва, че всички хора ще могат да бъдат щастливи чрез едно разумно социално устройство, чрез една разумна социална конфигурация. Това, което той описва като слънчев град, като слънчевата държава, в известно отношение има една манастирска строгост; в него има нещо от това, което той е приел от ордена на доминиканците. В начина, по който той си представя изграден държавния живот, има нещо от манастирската строгост, а от друга страна в него прозира много нещо от миналата духовност. На върха на тази държава, която трябва да бъде идеалната държава, трябва да стои един върховен кормчия, който е един вид главен метафизикус и т. н., който трябва да намери насочващите линии за конфигурацията, за управлението на държавата от духа.
към текста >>
И именно при ретроспективното изживяване
на
времето в затвора постоянно избликваше миналото състояние
на
визионерство, духовното
виждане
.
Виждате ли, мои мили приятели, така е станало с много души. Още преди земния си живот, когато живееха своя свръхсетивен живот в епохата на Съзнателната душа, в тях се появи враждебност към предишния им духовен живот, защото в едно съвременно земно тяло действително е трудно да бъде внесено това, което в миналото е било изживяно духовно. Съвременното земно тяло и съвременното земно развитие водят човека към рационализъм и интелектуализъм. Тази индивидуалност, която в нейното последно въплъщение беше Томас Кампанелла, видя в онзи живот, който последва живота като Томас Кампанелла, единствената възможност да създаде изравняване в относително прибързано ново въплъщение на Земята. Но поради условията, които съществуваха, това не се получи така лесно, понеже в свръхсетивния свят тази личност от една страна израсна извънредно силно в елемента на съзнанието от първото време на Съзнателната душа, израсна в рационализма и интелектуализма.
И именно при ретроспективното изживяване на времето в затвора постоянно избликваше миналото състояние на визионерство, духовното виждане.
Това духовно виждане натовари душата с цялата наклонност към интелигентна схватливост, тази индивидуалност, която отхвърли предишното и при която по един странен начин постепенно се разви отвръщение към предишното по един напълно индивидуален начин. Разви се антипатия към онова предихристиянско въплъщение като жена и с това въобще едно отвръщение към жените. Тук отвръщението към жените действаше именно в лично-индивидуалното. И както става именно в кармата, вместо тук да има нещо теоретическо, то се превръща в лична работа, в личен темперамент, в лична симпатия и антипатия - в този случай в антипатия. Сега за тази личност се създаде възможността да живее в свободен контакт със света още веднъж в земния живот, в който в последното си въплъщение като Томас Кампанелла тя беше прекарала в затвора.
към текста >>
Това духовно
виждане
натовари душата с цялата наклонност към интелигентна схватливост, тази индивидуалност, която отхвърли предишното и при която по един странен начин постепенно се разви отвръщение към предишното по един напълно индивидуален начин.
Още преди земния си живот, когато живееха своя свръхсетивен живот в епохата на Съзнателната душа, в тях се появи враждебност към предишния им духовен живот, защото в едно съвременно земно тяло действително е трудно да бъде внесено това, което в миналото е било изживяно духовно. Съвременното земно тяло и съвременното земно развитие водят човека към рационализъм и интелектуализъм. Тази индивидуалност, която в нейното последно въплъщение беше Томас Кампанелла, видя в онзи живот, който последва живота като Томас Кампанелла, единствената възможност да създаде изравняване в относително прибързано ново въплъщение на Земята. Но поради условията, които съществуваха, това не се получи така лесно, понеже в свръхсетивния свят тази личност от една страна израсна извънредно силно в елемента на съзнанието от първото време на Съзнателната душа, израсна в рационализма и интелектуализма. И именно при ретроспективното изживяване на времето в затвора постоянно избликваше миналото състояние на визионерство, духовното виждане.
Това духовно виждане натовари душата с цялата наклонност към интелигентна схватливост, тази индивидуалност, която отхвърли предишното и при която по един странен начин постепенно се разви отвръщение към предишното по един напълно индивидуален начин.
Разви се антипатия към онова предихристиянско въплъщение като жена и с това въобще едно отвръщение към жените. Тук отвръщението към жените действаше именно в лично-индивидуалното. И както става именно в кармата, вместо тук да има нещо теоретическо, то се превръща в лична работа, в личен темперамент, в лична симпатия и антипатия - в този случай в антипатия. Сега за тази личност се създаде възможността да живее в свободен контакт със света още веднъж в земния живот, в който в последното си въплъщение като Томас Кампанелла тя беше прекарала в затвора. Моля ви, разберете добре това.
към текста >>
Едно през друго лъчезари ясно
виждане
, омраза към жените, произлязла от онова, което аз ви описах, но и много силно остроумие.
Сега представете си: Когато Кампанелла беше на около 30 години, той бе хвърлен в затвора. Представете си зрялото състояние на един човек преди епохата на възраждането в 30-та година на неговия живот. Представете си: Сега действа това, което е било пропуснато тогава в затвора, където обаче всичко друго, духовното и рационалистичното свети в него, изпраща отвън своите лъчи в него. Навсякъде наоколо иначе има светлина и само тези затворнически години са тъмнина. Всичко лъчезари вътре, лъчезари едно през друго.
Едно през друго лъчезари ясновиждане, омраза към жените, произлязла от онова, което аз ви описах, но и много силно остроумие.
Всичко това действа едно в друго, действа така едно в друго, както то може да се изяви като резултат на зрялото развитие на 30-те години на човек от възраждането. Тази индивидуалност се прероди отново в предпоследното десетилетие, в прехода към последното десетилетие на 19-и век. В детското тяло при раждането е внесено онова, което всъщност е определено за една по-късна епоха на живота. Сега той отново се преражда като мъж. Това е само повторение на затворническото време, така говори кармата в този случай.
към текста >>
И така при този Вайнингер можете фактически да намерите нещо от
виждане
, съединено с краен рационализъм, и можете също да намерите омразата към онова, което му се е случило в едно минало въплъщение, което обаче сега не се проявява в омраза към това, което той е знаел, а в омраза към неговото женско въплъщение, което в книгата «Пол и характер» се изявява в една омраза към жената, отиваща чак до безсмислие и глупост.
Който познава светлината, той познава нравствеността. Ето защо във фауната и флората от дълбочината на морето, които живеят без светлина, трябва да се търси източникът на безнравствеността на Земята. - И при него ще намерите чудесни интуиции, например тази: - Трябва да насочим поглед върху кучето с неговата странна физиономия[4]. Какво показва то? Че му липсва нещо, че то е изгубило нещо: Изгубило е свободата. -
И така при този Вайнингер можете фактически да намерите нещо от виждане, съединено с краен рационализъм, и можете също да намерите омразата към онова, което му се е случило в едно минало въплъщение, което обаче сега не се проявява в омраза към това, което той е знаел, а в омраза към неговото женско въплъщение, което в книгата «Пол и характер» се изявява в една омраза към жената, отиваща чак до безсмислие и глупост.
Всичко това ви показва, колко много може да съществува в една душа като духовност, как това много може да се събере с интелектуализма в свръхсетивния свят, при настъпването на епохата на Съзнателната душа, как обаче то иска да се изяви, но не може да се изяви в съвременната епоха, даже и когато животът, който е прекаран по този начин, е, така да се каже, само повторението на изгубеното в затвора време от миналото земно съществуване. При Вайнингер се проявяват странни наклонности, отново нещо извънредно важно за онзи, който може да разбере кармическите връзки. Неговият биограф описва[5], че към края на своя живот той е усвоил навика да гледа през много малки дупки, които си е правил, да гледа от едно тъмно помещение навън в една осветена повърхнина и че това му е доставяло особено голяма радост. Тук прозират най-вътрешните, най-непосредствените навици на живота, целият затворнически живот. А сега помислете, как с този живот е била свързана Южна Италия.
към текста >>
7.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Прага, 31. Март 1924 г.
GA_239 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Пети том
Ние трябва да бъдем наясно върху това, че когато мине през вратата
на
смъртта, човекът идва в един духовен свят, в един духовен свят, който съвсем не е по-беден
на
събития,
на
същества, отколкото нашият физически свят, а е безкрайно по-
бога
т.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ Прага, 31. Март 1924 г. Вчера аз обърнах вниманието ви върху някои неща, които са свързани с протичащата през човешките земни съществувания карма, с образуването на човешката съдба. Днес бих искал да събудя една представа, как всъщност става изграждането на съдбата.
Ние трябва да бъдем наясно върху това, че когато мине през вратата на смъртта, човекът идва в един духовен свят, в един духовен свят, който съвсем не е по-беден на събития, на същества, отколкото нашият физически свят, а е безкрайно по-богат.
И колкото да е понятно, че от широкия кръг на този духовен свят можем да опишем само едно или друго, все пак от различните описания, които се дават, ще може да се види, колко безкрайно богат, разнообразен живот водят хората между смъртта и едно ново раждане. Тук в областта на Земята, където прекарваме живота си между раждането и смъртта, ние сме заобиколени от това, което виждаме като различни царства на природата - от минералното, от растителното, от животинското царство, от физическото човешко царство. Ние с право считаме тези, вън от човешкото царства, като включващи в себе си същества, които по степен на развитието стоят под човека, така че през време на своето земно съществуване човекът може да се чувства като най-висшето същество сред тези царства от същества. В царството, в което човекът влиза, минавайки през вратата на смъртта, случаят е точно обратен. Там човекът се чувства като онова същество, което по степен на развитието стои най-долу сред другите същества, които стоят над човека.
към текста >>
И колкото да е понятно, че от широкия кръг
на
този духовен свят можем да опишем само едно или друго, все пак от различните описания, които се дават, ще може да се види, колко безкрайно
бога
т, разнообразен живот водят хората между смъртта и едно ново раждане.
Прага, 31. Март 1924 г. Вчера аз обърнах вниманието ви върху някои неща, които са свързани с протичащата през човешките земни съществувания карма, с образуването на човешката съдба. Днес бих искал да събудя една представа, как всъщност става изграждането на съдбата. Ние трябва да бъдем наясно върху това, че когато мине през вратата на смъртта, човекът идва в един духовен свят, в един духовен свят, който съвсем не е по-беден на събития, на същества, отколкото нашият физически свят, а е безкрайно по-богат.
И колкото да е понятно, че от широкия кръг на този духовен свят можем да опишем само едно или друго, все пак от различните описания, които се дават, ще може да се види, колко безкрайно богат, разнообразен живот водят хората между смъртта и едно ново раждане.
Тук в областта на Земята, където прекарваме живота си между раждането и смъртта, ние сме заобиколени от това, което виждаме като различни царства на природата - от минералното, от растителното, от животинското царство, от физическото човешко царство. Ние с право считаме тези, вън от човешкото царства, като включващи в себе си същества, които по степен на развитието стоят под човека, така че през време на своето земно съществуване човекът може да се чувства като най-висшето същество сред тези царства от същества. В царството, в което човекът влиза, минавайки през вратата на смъртта, случаят е точно обратен. Там човекът се чувства като онова същество, което по степен на развитието стои най-долу сред другите същества, които стоят над човека. Вие знаете, че за да назова тези същества в антропософската литература аз взех имената на стоящите над човека йерархии и отличих, според една терминология, която съществува от по-стари времена първо онази йерархия, която стои непосредствено над човека в посока нагоре, както в посока надолу под него стои животинското царство.
към текста >>
И когато се обхване това вътрешно душевно устройство и ако човек притежава окултното
виждане
, тогава вътрешният поглед се спира в миналото - точно при Хекел -
на
папа Григорий VII[5], някогашния монах Хилдебранд, който беше един от най-силните, интензивни представители
на
католицизма.
Никой човек, който се остави да бъде заслепен от това, което най-напред се вижда при Хекел, не може да достигне до предишните инкарнации на Хекел, когато иска да развие практически карма-методи. Защото, който иска да достигне до предишните прераждания на Хекел, трябва да разгледа начина, по който Хекел защитаваше своите възгледи. Трябва да се обясни от самата епоха, в която Хекел живееше, че той имаше точно такова материалистическо образование. Но това не е същественото. Важното е неговото душевно устройство.
И когато се обхване това вътрешно душевно устройство и ако човек притежава окултното виждане, тогава вътрешният поглед се спира в миналото - точно при Хекел - на папа Григорий VII[5], някогашния монах Хилдебранд, който беше един от най-силните, интензивни представители на католицизма.
Който сравни тогава двата образа и знае за връзката между двамата, той ще открие приликата. Той ще достигне дотам да разбере, какво е незначителното, когато се отнася за важните човешки проблеми и какво има голямо значение. Теоретичните идеи съвсем не са същественото. Само в нашето теоретично, материалистично и абстрактно време теоретичните идеи са най-важното. Зад кулисите на световната история най-важното е каква е душата в нейната същност.
към текста >>
8.
1. СКАЗКА ПЪРВА. Арнхайм, 18 юли 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Между тези учители имаше също такива, които получиха тези съобщения от древни времена и което изгря като един вид вдъхновение; така щото те още можаха да изживеят един макар и по-силен или по-слаб отблясък
на
онова, което през първите столетия
на
християнството хората можеха да виждат под въздействието
на
едно мощно вдъхновение като сливане
на
Бога
на
Слънцето в Тайната
на
Голгота.
За онези, които днес разглеждат историята по общоприетия начин, съвсем не съществуват най-важните факти. Преди всичко не съществува никакво истинско разбиране за тези "еретически" души; често пъти самите тези еретически души, които са слезли на Земята към 19-то столетие било като уморени от християнството, било като копнеещи за християнството, не познават себе си. Към 7-то, 8-то столетие постепенно изчезнаха онези предания върху Христос, които живееха между еретиците, ставащи уморени от Християнството. Те останаха да съществуват още само в малки кръгове, където бяха подържани до средата на Средновековието, до 12-то столетие. Тогава съществуваха, бих могъл да кажа, малки кръгове от богопомазани учители, които бяха получили още нещо от преданията на древните времена върху духовното Християнство, върху космологическото Християнство.
Между тези учители имаше също такива, които получиха тези съобщения от древни времена и което изгря като един вид вдъхновение; така щото те още можаха да изживеят един макар и по-силен или по-слаб отблясък на онова, което през първите столетия на християнството хората можеха да виждат под въздействието на едно мощно вдъхновение като сливане на Бога на Слънцето в Тайната на Голгота.
Следователно съществуваха две течения. Първо онова течение, което произхожда пряко от еретическите движения на първите столетия на Християнството. Тези души бяха подбуждани още от това, което живееше в древния гръцки платонизъм. Те бяха подбуждани така, че, когато чрез преданията от древните време на настъпваше вътрешният душевен пролом, винаги можеха да виждат слизането и действието на Христос на Земята под въздействието на едно макар и слабо, но все пак съществуващо вдъхновение. Това беше платоническото течение.
към текста >>
Към 12-то столетие се разви като чрез една вътрешна необходимост определена школа, в която оживя именно като отглас старото платоническо
виждане
.
Тогава трябваше да изгрее епохата на съзнателната душа, епохата, в която трябваше да се развие човешкия интелект. Това беше подготвено в противоположност с платониците, но в хармонична противоположност към тях, то беше подготвено от аристотелците. И онези, които разпространяваха аристотелското учение до 12-то столетие, бяха още онези, които бяха минали през тяхното същинско меродавно въплъщение в старото време на езичеството, а именно в елинството. И след това в средата на Средновековието, в 12-то, 13-то столетие дойде великото, чудесното, бих могъл да кажа, обяснение между платониците и аристотелците. И между тези платоници и аристотелци се намираха също ръководителите на онези, които изисваха Антропософското Движение и които съставляваха двете групи души, които посочих.
Към 12-то столетие се разви като чрез една вътрешна необходимост определена школа, в която оживя именно като отглас старото платоническо виждане.
Тази школа имаше великите представители, които още притежаваха преданията за тайните на първото Християнство; тя имаше онези представители, в сърцата и душите на които проблесна от такива предания онова, което им позволи да виждат в духовните връзки, в които беше поставено християнството. В школата от Шартр във Франция, където се намира катедралата от Шартр, изградена в толкова много велики подробности, се обедини, концентрира се това, което по-рано беше разпространено в голям размер в малки кръгове. Ако искаме да назовем един от онези, с които можеше да бъде свързана школата от Шартр, която се разцъфтя особено в края на 11-то и в 12-то столетие, ние трябва да назовем Петер от Компостелла, който в своите вдъхновени видения в собствената си душа възобнови старото духовно Християнство. И наред с него ние се запознаваме с редица чудесни образи, които учеха в Шартр. В това 12-то столетие в школата от Шартр съществуваха твърде забележителни тонове върху Християнството.
към текста >>
След като въпросната личност се взря в живота и тъкането
на
богинята Природа благодарение
на
получения лек слънчев удар и
на
полъха
на
това, което беше развивано в Школата от Шартр, и след това остави тази интуиция да действува по-нататък в нея, тя видя действието
на
елементите, земя, вода, въздух, огън, както те са били
виждане
в древните мистерии: мощното тъкане
на
елементите.
И чрез това, което лъхаше по този начин към него от етерния свят, той получи нещо като една интуиция, една интуиция, която съществуваше при много хора през първите християнски столетия. Той видя първо разпрострян пред себе си земния свят, какъвто той съществува около човека, обаче в този свят царуваха, не както се казваше по-късно, природни закони, а царуваше великата помощница на божествения Демиург, духовната Природа, която беше приемница на Прозерпина в първите християнски столетия. Тогава не съществуваха природните закони, абстрактните природни закони; посветените виждаха като живо същество това, което действуваше в природата като една обширна божествена сила. В гръцките мистерии Прозерпина беше представена като царуващо над Природата Същество, което делеше своето време между горния и долния свят. Нейната приемница в първите християнски столетия беше богинята Природа.
След като въпросната личност се взря в живота и тъкането на богинята Природа благодарение на получения лек слънчев удар и на полъха на това, което беше развивано в Школата от Шартр, и след това остави тази интуиция да действува по-нататък в нея, тя видя действието на елементите, земя, вода, въздух, огън, както те са били виждане в древните мистерии: мощното тъкане на елементите.
След това тя видя тайните на човешката душа, видя онези 7 Същества, за които се знаеше, че те са великите небесни Учители на човешкия род. Това хората знаеха през първите християнски столетия. Тогава не се говореше за такива абстрактни учения, както това става днес, когато се учи нещо чрез понятия и идеи. През тези християнски столетия се говореше за това, че хората са поучавани от духовния свят чрез богините Диалектика, Риторика, Граматика, Аритметика, Геометрия, Астрология или Астрономия и Музика. Хората не си представяха тези 7 Същества абстрактно, както по-късно: те ги виждаха, гледаха ги пред себе си, не мога да кажа в плът, а като духовни същества.
към текста >>
9.
6. СКАЗКА ШЕСТА. Торки, 21 август 1924 г.
GA_240 Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки Шести том
Оттатък се намира противоположният замък, замъкът
на
Граала, където от небето не се черпи вече
на
Земята Интелигентността, където се държи напълно сметка за това, че онова, което е мъдрост пред хората, е глупост пред
Бога
, а което е мъдрост пред
Бога
, е глупост пред хората.
Съществува онова сведение, което намирате посочено в легендата за Парцивал. Течението на Граала съществува. И в това течение на Граала също намираме 12-те групирани около един, но така, като сега се държи напълно сметка за това, че Интелигентността, мислите от интелигентно естество не се изявяват вече разливайки се от небето надолу към Земята, а сега онова, което се разлива надолу, изглежда в сравнение с земните мисли които проявява непрактичния човек Парцивал. Това се разлива сега от небето надолу и на интелигентността се разчита още само сред земния свят. Тук на север имаме замъка на Артус, където още се мисли за космическата Интелигентност, където определен кръг хора искат да внесат нтелигентността на Вселената в цивилизацията на Земята.
Оттатък се намира противоположният замък, замъкът на Граала, където от небето не се черпи вече на Земята Интелигентността, където се държи напълно сметка за това, че онова, което е мъдрост пред хората, е глупост пред Бога, а което е мъдрост пред Бога, е глупост пред хората.
Тук от замъка тече повече на юг онова, което с изключение на интелигентността иска да се влее в интелигентността. И така в древните времена, които обаче се простират чак до онези времена, когато отвъд Азия стана Тайната на Голгота, ние имаме в тези древни времена, когато правилно застанем в това, което става, имаме от една страна буйния стремеж да бъде осигурено космическото господство на Михаел върху Интелигентността чрез принципа на Артус, а от друга страна от Испания имаме от принципа на Граала стремежа, да се държи сметка за това, че в бъдеще интелигентността трябва да бъде намерена на Земята, че тя не се разлива вече от небето. Цялата легенда на Граала диша смисъла на това, което аз току що изказах. И така, поставяйки едно до друго тези две течения, ние намираме великата проблема, която е била поставена в миналото, бих могъл да кажа, чрез онова, което стоеше исторически пред хората: последействията на принципа на Артус и последействията на принципа на Граала. Поставена беше проблемата: как не само един човек като Парцивал, а също и самият Михаел ще намери пътя от своите артусови-покровители, които искат да осигурят неговото космическо господство, към своите граалови покровители, които искат да му проправят пътя вътре в сърцата, в душите на хората, за да може той да обхване там интелигентността?
към текста >>
Това, което се предлагаше
на
духовното
виждане
като основен тон
на
учението от Шартр, то не може да бъде добито днес от литературните документи, които са останали от отделните учители от Школата от Шартр.
И затова положението беше такова, че, бих могъл да кажа, над Школата от Шартр още висеше нещо от онова слънчево Християнство, което като рицари на Михаел героите на кръглата маса на Артус се стараеха да поставят в света. Бих могъл да кажа, че тази Школа от Шартр беше поставена по един забележителен начин между северния принцип на Артус и южния Христов Принцип. И невидимите свръхсетивни Импулси действуваха както сенките на замъка на Артус и както сенките на замъка на Граала, не толкова в съдържанието на учението, колкото повече в целия тон, в цялото държане, в настроението на това, което бихме могли да кажем седеше като въодушевени ученици в аудиториите от Шартр. Това беше времето, в което именно тези учители от Шартр застъпваха Християнството така, че техните ученици виждаха навсякъде в Христос, който се беше явил в Исуса от Назарет, висшето слънчево Същество. Така щото, бих могъл да кажа, когато говореха за Христос, те виждаха Христовия Импулс действуващ сред земното развитие според смисъла на възгледа на Граала, но същевременно виждаха в Христос разливащия се надолу към Земята слънчев Импулс.
Това, което се предлагаше на духовното виждане като основен тон на учението от Шартр, то не може да бъде добито днес от литературните документи, които са останали от отделните учители от Школата от Шартр.
За човека, който ги чете днес, те изглеждат почти като каталози на имена. Обаче който ги чете с духовно разбиране, той вижда в кратките междинни изречения, които се намират между така изобилно цитираните имена и терминологии и дефиниции, дълбокото разбиране, което още притежаваха тези учители от Шартр. След това към края на 12-то столетие тези учители от Шартр минаха през вратата на смъртта в духовния свят. Там те срещнаха онова друго течение, което беше свързано със старата епоха на Михаел, което обаче се считаше с пълното Християнство: със слезлия от Небето на Земята Христов Импулс. В духовния свят те се срещнаха с всичко онова, което беше извършено чрез аристотелците като подготовка на Християнството в древни времена, благодарение на това, че Александър Велики беше предприел своя поход в Азия, те се срещнаха обаче също и с намиращите се тогава в духовния свят Аристотел и Александър.
към текста >>
10.
Слово при полагане Основния камък на сградата в Дорнах на 20 Септември 1913
GA_245 Указания за езотеричното обучение
И Словото бе у
Бога
Im Urbeginne war das Wort und das Wort war bei Gott Und ein Gott war das Wort. * В началото бе Словото
И Словото бе у Бога
И словото бе Бог. И Словото се яви на човешките души и проговори на човешките души: Изпълнете земната еволюция със смисъла на Земята! - Сега самото Слово е преминало в Земната аура, поето е от духовната аура на Земята. Словото четирикратно беше известено през вековете, които скоро стават две хилядолетия. Така Световната Светлина засвети в Земната еволюция.
към текста >>
Почувствайте това, така ще може да се въоръжите за вашата духовна работа и като носители
на
откровението
на
духовната светлина «със силата
на
мисълта ще свидетелствате и тогава, когато мрачният Ариман, който задушава мъдростта, иска да разпростре тъмнината
на
хаоса върху напълно будното
виждане
на
Духа»[2].
Така отеква тя отново, когато правилно разбрана от човешките души, зазвучава нататък към световните ширини и отразена оттам се завръща със словата, извлечени от Макрокосмоса. Да приемем в нас макрокосмичната молитва с чувството, че с това започваме да постигаме разбиране на Евангелието на познанието: Петото Евангелие. От този важен миг със сериозност и достойнство на нашата воля да отнесем у дома си в нашите души увереността, че всяка мъдрост, към която се стреми човешката душа - ако стремежът е искрен - е отражение на космичната мъдрост и всяка кореняща се в несебичната любов на душата човешка обич израства от царящата в човешката еволюция Любов. Във всички земни епохи и във всички човешки души действа от силната човешка воля, която се изпълва със смисъла на съществуването и смисъла на Земята, едно укрепване чрез космичната сила, която човечеството си измолва днес, неопределено насочващо погледа си към един Дух, в който се надява, но не иска да го познае, понеже Ариман пося в човешката душа един неосъзнат от нея ужас навсякъде там, където днес се говори за Духа. Нека почувстваме това в този миг, мили мои сестри и братя.
Почувствайте това, така ще може да се въоръжите за вашата духовна работа и като носители на откровението на духовната светлина «със силата на мисълта ще свидетелствате и тогава, когато мрачният Ариман, който задушава мъдростта, иска да разпростре тъмнината на хаоса върху напълно будното виждане на Духа»[2].
Изпълнете, мили мои сестри и братя, вашите души с копнежа по действителното духовно познание, по истинската човешка любов, по силната воля. Опитайте се да направите във вас жив онзи Дух, който може да се довери на речта на Световното Слово, която се носи насреща ни от световните далнини и от обширните простори, и която започва да звучи вътре в нашите души. Това е, което трябва да чувства тази вечер този, който е схванал смисъла на съществуването: човешките души са на края на своя стремеж. В смирение, не с високомерие, със себеотдаване и пожертвователност, не в самомнителност на вашето Себе чувствайте това, което трябва да стане със символа, на който днес поставихме основния камък. Чувствайте значението на познанието, с което трябва да се сдобием, за да знаем: в нашето време, в далечните пространства трябва да бъде пробита преградата, зад която се намират духовните същества, за да ги чуваме, когато те ни говорят за смисъла на съществуването.
към текста >>
11.
2. Втора лекция, 11 Октомври 1915 год.
GA_254 Окултното движение през 19 век и неговата връзка със съвременната култура
След това, под маската
на
по-ранна индивидуалност в обсега
на
духовното
виждане
на
Блаватска се появи личност, която беше в основата си комуникационното средство за онова, което желаеха от Индия да лансират в света.
И така нещо много необикновено беше "уредено" ако мога да използвам тази нескопосана дума. Какво беше уредено, може да се изрази приблизително по следния начин: Индийските окултисти искаха да отстояват свои особени цели в противоречие с тези на другите окултисти, и за тази цел те използваха Елена Блаватска. Бяха и дадени инструкции да се постави под определено влияние, за да може в нейния случай медиумните състояния винаги да се причиняват отвън а това също правеше възможно да се внесат всякакви неща в света чрез нея. По това време тя се свърза с една личност, която в самото начало всъщност нямаше точно теософски интереси, но имаше блестящ талант за организиране, а именно Колонел Олкът. Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че вече е имало някакво общуване между тях по времето, когато Блаватска принадлежеше към Американската Ложа.
След това, под маската на по-ранна индивидуалност в обсега на духовното виждане на Блаватска се появи личност, която беше в основата си комуникационното средство за онова, което желаеха от Индия да лансират в света.
Някои от вас може би знаят, че в своята книга "Хора от другият свят" Колонел Олкът е написал много за тази индивидуалност, сега появяваща се в полето на виждане на Елена Блаватска под маската на по-ранна личност, обозначена като Махатма Кат-Хами. Вие може би знаете, че Колонел Олкът е написал много неща за този Махатма Кат-Хами, сред които и това, че през 1874 год. този Махатма Кат-Хами е заявил каква индивидуалност живее в него. Той е посочил, че тази индивидуалност е по име Джон Кинг, могъщ морски пират на XVII век. Това може да се прочете в книгата на Олкът "Хора от другият свят".
към текста >>
Някои от вас може би знаят, че в своята книга "Хора от другият свят" Колонел Олкът е написал много за тази индивидуалност, сега появяваща се в полето
на
виждане
на
Елена Блаватска под маската
на
по-ранна личност, обозначена като Махатма Кат-Хами.
Какво беше уредено, може да се изрази приблизително по следния начин: Индийските окултисти искаха да отстояват свои особени цели в противоречие с тези на другите окултисти, и за тази цел те използваха Елена Блаватска. Бяха и дадени инструкции да се постави под определено влияние, за да може в нейния случай медиумните състояния винаги да се причиняват отвън а това също правеше възможно да се внесат всякакви неща в света чрез нея. По това време тя се свърза с една личност, която в самото начало всъщност нямаше точно теософски интереси, но имаше блестящ талант за организиране, а именно Колонел Олкът. Не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че вече е имало някакво общуване между тях по времето, когато Блаватска принадлежеше към Американската Ложа. След това, под маската на по-ранна индивидуалност в обсега на духовното виждане на Блаватска се появи личност, която беше в основата си комуникационното средство за онова, което желаеха от Индия да лансират в света.
Някои от вас може би знаят, че в своята книга "Хора от другият свят" Колонел Олкът е написал много за тази индивидуалност, сега появяваща се в полето на виждане на Елена Блаватска под маската на по-ранна личност, обозначена като Махатма Кат-Хами.
Вие може би знаете, че Колонел Олкът е написал много неща за този Махатма Кат-Хами, сред които и това, че през 1874 год. този Махатма Кат-Хами е заявил каква индивидуалност живее в него. Той е посочил, че тази индивидуалност е по име Джон Кинг, могъщ морски пират на XVII век. Това може да се прочете в книгата на Олкът "Хора от другият свят". В Махатма Кат-Хами следователно си имаме работа с духа на смел пират от XVII век, който тогава, през XIX век, бе замесен в забележителни прояви, направени с помощта на Елена Блаватска и др.
към текста >>
И говорейки по-нататък за Шелинг, аз казах малко по-късно: "За Шелинг, с неговата прогресивна мисъл, изучаването
на
света бе изучаването
на
Бога
, или Теософия.
В явленията на магнетизма всички следи от материя се губят, а също и при тези на гравитацията, които дори ученият може да приеме само като пряко духовен процес ефект от разстояние не остава нищо от нейните закони, чиито следствие в голям мащаб е механизмът на небесните движения. Перфектната теория за природата би била тази, въз основа на която тя като цяло е сведена до една интелигентност. Безжизнените и несъзнателни продукти на природата са само неуспешни нейни опити да отрази самата себе си; т.н. нежива природа е всъщност неузряла интелигентност, затова в нейните явления разумният характер все пак се проявява, но без съзнание. Природата достига своята най-висша цел, да стане самата тя изцяло обект на себе си в своето най-висше и последно отражение, което не е нищо друго освен Човека, или по-общо онова, което наричаме Разум, чрез който природата се връща напълно в себе си, и чрез който става явно, че тя, природата, е от самото начало идентична с познаваното от нас като интелигентност или съзнание."
И говорейки по-нататък за Шелинг, аз казах малко по-късно: "За Шелинг, с неговата прогресивна мисъл, изучаването на света бе изучаването на Бога, или Теософия.
Той вече стоеше твърдо зад убежденията си, когато през 1809 год. написа своите "Философски изследвания върху същността на човешката свобода и свързаните с това теми". Всички въпроси относно схващанията за света сега идваха при него в нова светлина: Ако всички неща са божествени, как се стига до това да има зло в света, след като Бог може да бъде само съвършена Доброта? Ако душата на човека е в Бог, как се стига до това, че тя следва своите собствени егоистични интереси? И ако е Бог този, който действа в мен, как мога аз, който следователно по никакъв начин не действам като независимо същество, да бъда наречен свободен?
към текста >>
Самата история
на
нашето Движение предоставя
бога
ти доказателства, че не е имало отказ от проникване в по-висшите духовни светове, до такава степен, в каквато те могат сега, по милост, да бъдат разкрити
на
човечеството; но че от друга страна всичко, което не може да се достигне по един здравословен път, чрез правилните методи за влизане в духовните светове, бе строго отхвърляно.
Но от разговора цитиран в началото на тази лекция, който имах с един член на Английското Теософско Общество ще видите, че в тази програма бе включено пълното отхвърляне на всичко в природата на медиумизъм и атавизъм. Пътят, който следваме от дълги години, бе поет с пълно съзнание. Въпреки че не са липсвали и елементи на медиумистично и атавистично ясновидство, не е имало отклонение от този път, и той доведе до нашето сегашно положение. Аз трябваше, разбира се, да разчитам да намеря вътре в Теософското Общество хора, които желаеха и можеха да приемат изцяло здравословни методи на работа. Неизменният похват на онези, които не желаеха Движение, в което преобладава здраво и скрито чувство за научна отговорност, беше да представят погрешно целта, която преследвахме, за да угодят на свои собствени цели.
Самата история на нашето Движение предоставя богати доказателства, че не е имало отказ от проникване в по-висшите духовни светове, до такава степен, в каквато те могат сега, по милост, да бъдат разкрити на човечеството; но че от друга страна всичко, което не може да се достигне по един здравословен път, чрез правилните методи за влизане в духовните светове, бе строго отхвърляно.
Онези, които приемат това и проследят историята на Движението, няма нужда да вземат това като уверяване, защото то е очевидно от цялото естество на работата, която продължава вече години наред. Ние бяхме способни да отидем много, наистина много по-далеч в действителното изследване на духовния свят, отколкото е било възможно когато и да било в Теософското Общество. Но ние поехме по сигурни, а не по съмнителни пътища. Това може да се каже прямо и свободно. Винаги съм отказвал да имам нещо общо с форми на античен окултизъм, и с каквито и да било Братства и Общности от този род в областта на езотеризма.
към текста >>
12.
6. Шеста лекция, 19 Октомври 1915 год.
GA_254 Окултното движение през 19 век и неговата връзка със съвременната култура
В известен смисъл, ние можем да кажем: старото ясновидство и също старото
виждане
на
импулсите, произлизащи от планетите
на
Слънчевата система, бяха ограничени.
Защо, можем да се попитаме, Астрологията е престанала да играе тази важна роля? Това е защото погледът на човешките души трябваше да бъде отклонен, с цел Християнството да има време да пусне корени в Земното Битие. Точно както погледът на ясновидеца трябваше да бъде отклонен от имагинативния свят, така също трябваше и погледът да бъде отклонен от импулсите, произтичащи от планетите на нашата Слънчева система. Всичко, което е останало от Астрологията, се съдържа в стари традиции. Аз често съм говорил за това.
В известен смисъл, ние можем да кажем: старото ясновидство и също старото виждане на импулсите, произлизащи от планетите на Слънчевата система, бяха ограничени.
Човекът бе заточен във физически възприемаемия свят, във сетивата, чрез които щеше да възприема само случващото се на Земята. Това беше с цел импулсите на Мистерията на Голгота да могат да нараснат по сила и да се вкоренят в душите на хората, в чувствата на вярващите, така че хората да бъдат вътрешно задълбочени. В древни времена ясновидството беше, в края на краищата, външна способност. Не ставаше въпрос то да трябва да се придобива с усилия, тъй като бе наследство. Точно както човекът днес има очи и уши, така в онези времена той имаше способността за ясновидство.
към текста >>
Представете си човек със старото ясновидско
виждане
.
Не ставаше въпрос то да трябва да се придобива с усилия, тъй като бе наследство. Точно както човекът днес има очи и уши, така в онези времена той имаше способността за ясновидство. Но наближават времена, когато ясновидството все повече ще бъде възвръщано. Това направи необходимо в една фаза в неговото съществуване човекът да бъде изолиран от духовния свят и ограничен във външния, минерален свят, за да може всичко да бъде изградено отново отвътре; каквото беше виждано отвън, трябва сега да бъде изградено отново отвътре. Ще ви го скицирам ето така (рисунката на черната дъска).
Представете си човек със старото ясновидско виждане.
(Ще взема окото като представляващо ясновидския поглед, въпреки че това не е функция единствено на окото.) Той отправя своя поглед към звездните небеса и съзира различните духовни импулси бликащи оттам. След това, с течение на епохите това ясновидство угасна и човешкият поглед бе ограничен до явленията на Земното съществуване. Нещо друго трябваше да възникне на мястото на по-раннното ясновидство, нещо което може да бъде посочено като кажем: Каквото преди идваше отвън, трябва сега да произлезе отвътре. Човекът трябва да се научи да отправя навън каквото Небесата са внедрили в него, за да може той отново да намери своите връзки с Небесата. Посоката, която трябваше да бъде следвана, беше точно противоположна на онази от по-ранния път.
към текста >>
Ако е превърнато в чиста теория, то е убито, предадено е в ръцете
на
Ариман,
Бога
на
Смъртта.
Много добре но ако е част и дял от учението, че онзи, който представлява и движението свързано с него, установява отношенията между себе си и другите точно чрез учението, желаейки да не бъде нищо повече от носителя на учението тогава това становище изисква от него да бъде нещо друго! Към него се отправят всякакви искания, и макар че в основата си учението е отхвърлено, се казва: учението е добро, но въпреки това човекът е лош! По този начин някой, който се чувства съвсем неспособен да схване учението, може да работи срещу него чрез онези, които вярват в него. Това е най-добрият начин за някой да подкопава учение, което не може да опровергае, защото както посочих вчера, тогава той се предава в ръцете на Луциферическите и Ариманическите сили. Казвало се е толкова често, че нашето учение не трябва да бъде обикновена теория, а истински живот.
Ако е превърнато в чиста теория, то е убито, предадено е в ръцете на Ариман, Бога на Смъртта.
Това е най-добрият метод да се осигури онова, което се преподава, да бъде предадено на Ариман и така изкоренено от света; още повече, че това е метод, много сходен на използвания от определени индивидуалности, които стояха зад Синет например. Те го инспирираха да поеме в определена посока, за да го насочат към заблуда, която завърши с изопачаването на верни факти. Луната, която като физическа Луна е фактор за парализиране на Осмата Сфера, бе обявена за самата Осма Сфера. Истината за Осмата Сфера е помрачена, заличена. И по-късно Елена Блаватска поправи това чрез заявяването, че Яхве е създал само низшата сфера на човешкия живот, сферата на неговите сетива докато истината е, че Яхве е създал противодействаща на Осмата Сфера сила.
към текста >>
13.
2. Виена, 9 ноември 1988 г. Гьоте като баща на една нова естетика Към второ издание
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото
бога
тство
на
развития дух, с достигнатото високо развитие
на
новото време.
За раждането на естетиката беше необходимо онова време, в което човекът свободен и независим от веригите на природата виждаше духа в неговата неразмътена яснота, в което обаче също отново е възможно едно сливане с природата. Че човекът се издига над становището на гърцизма, това си има своята добра причина. Защото в сбора от случайности, от които е съставен светът, в който ние се чувствуваме поставени, ние никога не можем да намерим Божественото, необходимото. Ние не виждаме нищо около нас освен факти, които биха могли да имат също и друга форма; не виждаме нищо освен индивиди и нашият дух се стреми към видимото, към първо образното, ние не виждаме нищо освен това, което има край, което е преходно и нашият дух се стреми към безкрайното, непреходното, вечното. Следователно, ако отчужденият от природата човешки дух трябва отново да се върне към природата, това връщане трябва да стане към нещо друго, а не към онзи сбор от случайности.
И това връщане означава за Гьоте: връщане към природата, обаче връщане с цялото богатство на развития дух, с достигнатото високо развитие на новото време.
Принципът на делението на природа и дух не отговаря на Гьотевите възгледи; той иска да вижда в света само едно велико цяло, една единна еволюционна верига от същества, в която човекът съставлява един член, макар и най-висшия. Природата! ние сме заобиколени от нея и обгърнати от нея без да можем да излезем от нея и без да можем да проникнем по-дълбоко в нея. Без да я молим и без да ни предупреждава тя ни обхваща в кръговрата на нейния танц и продължава да действува с нас, докато се уморим и падаме от нейните ръце". И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата.
към текста >>
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат
на
една пуста теория, с едно
бога
то, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
И в книгата върху Винкелман: "когато здравата природа на човека действува като едно цяло той се чувствува в света като в едно велико, достойно и ценно цяло, когато хармоничното чувство на удоволствие му осигурява едно чисто, свободно очарование: тогава вселената, ако тя би могла да чувствува себе си, достигнала до нейната цел, би възлекувала и би се удивлявала на достигнатия връх в нейното развитие и същество". Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението.
Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност". В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений.
към текста >>
Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност
на
виждане
то, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност".
Тук се съдържа истински Гьотевото излизане над непосредствената природа, без да се отдалечи ни най-малко от това, което съставлява същността на природата. На него му е чуждо това, което той самият намира при много особено надарени хора: "особеността да чувствува един вид боязън пред действителния живот, да се оттегли в самия себе си, да създаде в самия себе си един собствен свят и по този начин да върши най-превъзходното към вътрешността". Гьоте не бяга от действителността, за да си създаде един абстрактен свят на мислите, който няма нищо общо с тази действителност; не, той се задълбочава в нея, за да намери в нейните вечни промени, в нейното развитие и движение нейните непроменящи се закони, той застава срещу индивида, за да види в него първообраза. Така в неговия дух се роди първичното растение, също първичното животно, които не са нищо друго освен идеите на животното, идеите на растението. Това не са никакви празни общи понятия, които принадлежат на една пуста теория, с едно богато, конкретно съдържание, пълножизнени и ненагледни.
Ненагледни /видими/ естествено не за външните сетива, а само за онази висша способност на виждането, за която Гьоте говори в статията върху "Съзерцателната разсъдъчна способност".
В Гьотевия смисъл идеите са също така обективни както цветовете и формите на нещата, но те са възприемаеми само за онзи, чиято способност за схващане нещата е нагласена за тази цел, както цветовете и формите съществуват само за виждащия, но не за слепия. Ако ние не застанем срещу обективното именно с един възприемащ дух, то не ни се разкрива. Без инстинктивната способност да възприемаме идеи, тези идеи остават за нас винаги едно затворено поле. Шилер е вникнал тук по-дълбоко от който и да е друг в устройството на Гьотевия гений. На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида.
към текста >>
Този е смисълът
на
Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта
на
моралното се издигнем чрез вяра в
Бога
, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта
на
интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието
на
една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
На 23 август 1794 година той обясни на Гьоте същността, която лежи на основата на неговия дух, със следните думи: "Вие вземате заедно цялата природа, за да получите светлина върху отделните неща; вие търсете в цялостността на нейните форми на проявите обяснителната основа за индивида. От простата организация се издигате стъпка по стъпка до повече сложната, за да изградите накрая най-сложната от всички, да го изградите генетично от материалите на цялата сграда на природата. Чрез това, че го пресъздавате един вид от природата, вие се стремите да проникнете в неговата скрита техника". В това пресъздаване се крие ключът за разбиране светогледа на Гьоте. Ако искаме да се издигнем до първообразите на нещата, до това, което не се променя във вечните промени, тогава трябва да разгледаме не това, което е завършено, защото то не отговаря вече напълно на идеята, която се изразява в него, а трябва да се върнем към това, което става, което се развива, трябва да подслушваме природата в нейното творчество.
Този е смисълът на Гьотевите думи в статията "Съзерцателна разсъдъчна способност": "Когато в областта на моралното се издигнем чрез вяра в Бога, чрез добродетел и безсмъртие в една горна област и трябва да се приближим до първото същество, тогава в областта на интелектуалното би трябвало да бъде същият случай, като чрез съзерцанието на една постоянно творяща природа станем достойни да участвуваме духовно в нейните произведения.
Аз проникнах първо несъзнателно и от вътрешен подтик неуморно до първообразното, до типичното". Следователно Гьотевите първо образи не са празни схеми, а са тласкащи, работещи зад явленията сили. Това е "по-висшата природа" в природата, която Гьоте иска да завладее. От това ние виждаме, че в никой случай действителността, каквато тя стои разпростряна пред нашите сетива, не е нещо, при което трябва да спре човекът стигнал до една по-висока степен на културата. Само когато човешкият дух прекрачва тази действителност, счупва черупката и стига, до ядката, на него му се открива това, което подържа в единство този свят в неговата най-дълбока вътрешност.
към текста >>
Богът беше станал човек, за да издигне човека до
Бога
.
Тази религиозна /така трябва да я наречем/ мисия на изкуството Гьоте изразява в книгата върху Винкелман със следните величествени думи: "Когато човекът е поставен на върха на природата, той вижда отново себе си като една цяла природа, която отново трябва да произведе в себе си един връх. За целта той се извисява, стига до този връх, като се проникне с всички съвършенства и добродетели, призовава подбора, реда, хармонията и значението и се издига накрая до производството на художественото творение, което заема наред с неговите други дела и произведения едно блестящо място. Щом веднъж е произведено, то стои в своята идеална действителност пред света, произвежда едно трайно действие, най-висшето: защото развивайки се духовно от всички сили, то взема в себе си всичко величествено, достойно за уважение и любов и одушевявайки човешката форма, то издига човека над самия него, затваря кръга на неговия живот и на неговите дела и го обожествява за настоящето, в което се съдържа миналото и бъдещето. От такива чувства бяха обзети онези, които виждаха олимпийския Юпитер, както можем да видим това от описанията, съобщенията и свидетелствата на древните хора.
Богът беше станал човек, за да издигне човека до Бога.
Хората виждаха най-високото достойнство и бяха въодушевени за най-висшата красота". С това на изкуството беше признато високото значение за културния напредък на човечеството. Характерно е за мощния епос на германския народ, че първо той стигна до това познание, отбелязвайки, че от едно столетие насам всички германски философи водят борба да намерят най-достойната научна форма за особения начин, по който в произведението на изкуството духовното и природното, идеалното и реалното се сливат едни с други. И задачата на естетиката не е никоя друга, освен да разбере това проникване в неговата същност и да го преработи в отделните форми, в които то се проявява в различните области на изкуството. Да бъде възбуден проблемът по посочения от нас начин и да постави в течение всички главни естетически въпроси, това е заслуга на излязлата в 1790 година книга на Кант "Критика на разсъдъчната способност", обясненията на която бяха приети със симпатия от страна на Гьоте.
към текста >>
Тук в нас прониква едно
бога
то съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
При красивото въпросът "за какво" се съдържа в самия предмет и умът няма нужда да се издигне над него. От тук Шилер започва да развива своите идеи. И той прави това, като втъкава идеята на свободата в редицата от мисли по такъв начин, който прави най-висока чест на човешката природа. Първо Шилер поставя един срещу друг два проявяващи се независимо подтици на човека. Първият е така нареченият материален подтик или нуждата да държим нашите сетива отворени за вливащия се в нас външен свят.
Тук в нас прониква едно богато съдържание, обаче без ние да можем да упражним едно определящо влияние върху неговата природа.
Тук всичко става с една безусловна необходимост. Това, което възприемаме се определя от вън; тук ние не сме свободни, а сме подчинени, трябва просто да се подчиним на заповедта на природната необходимост. Вторият подтик е подтикът на формата. Това не е нищо друго освен разумът, който донася ред и закон в хаоса на съдържанието на възприятията. Чрез неговата работа се внася система в опита.
към текста >>
Само когато извървим цялата
бога
тство
на
жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка
на
човечеството.
И това може да важи също за някой друг отдел на нашите модерни науки. Когато Валтер фон Гьоте почина на 15 април 1885 година и съкровищата на Гьотевия дом станаха достъпни за нацията /Валтер фон Гьоте беше последния потомък на поета/, тогава някой би могъл да погледне потрепвайки с рамена към усърдието на учените, а именно такъв човек, който получаваше и най-малкия остатък от наследството на Гьоте и гледаше на него като към една реликва, която никак не би трябвало да се счита като малоценна за изследването. Обаче геният на Гьоте е неизчерпаем, той не може да бъде обгърнат с един поглед и ние можем да се приближим до него само постоянно от различни страни. И за тази цел всичко трябва да бъде добре дошло за нас. Също и това, което погледнато отделно изглежда без ценно, добива значение, когато го разгледаме във връзка с обширния светоглед на поета.
Само когато извървим цялата богатство на жизнените прояви, в които този универсален дух се е изразил, пред нашата душа се явява неговото същество, неговата тенденция, от която всичко извира при него и която бележи една върхова точка на човечеството.
Само когато тази тенденция стане нещо общо благо на всички духовно стремящи се, когато вярата стане нещо всеобщо, че ние трябва не само да разберем Гьотевия възглед за света, а да живеем в този възглед и той да живее в нас, само тогава Гьоте ще е изпълнил своята мисия. Този възглед за света трябва да бъде във всички членове на германския народ и далече над неговите граници знакът, в който те да се срещат и познават като в един общ стремеж. НЯКОЛКО ЗАБЕЛЕЖКИ 1. Тук става дума за естетика като една самостоятелна наука. Естествено биха могли да се срещнат изказвания върху изкуствата при ръководещите духове от по-стари времена.
към текста >>
14.
4. СКАЗКА ПЪРВА. Мюнхен, 15 февруари 1918 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Днес аз не искам да се разпрострирам върху това, дали
бога
тият живот
на
човечеството, ще се отнася за неговите сянкови страни, се изчерпва, когато по отношение
на
този общ живот се говори само за един наследствен грях.
Сетивно свръхсетивното в неговото осъществяване чрез изкуството Само от едно дълбоко разбиране на света и преди всичко от едно дълбоко чувствуване на изкуството Гьоте изказа думите: "комуто природата започва да разкрива нейната явна тайна, той чувствува един неудържим копнеж към нейния най-достоен тълкувател, изкуството". Без да станем чрез това непоетични, можем да прибавим към това изказване едно допълнение: комуто изкуството започва да разкрива своята тайна, той чувствува едно почти неудържимо отвращение против неговия най-недостоен тълкувател, естетично-научното разглеждане. Струва ми се, че не само е подходящо, а е и напълно в смисъл на току що изказания Гьотев възглед, ако за изкуството се говори така, че да се разказват изживяванията, които човек може да има с него, които може би човек е имал често пъти с него, както на драго сърце разказваме преживяванията, които сме имали в живота с един добър приятел, или които още имаме. По отношение развитието на човечеството се говори за един наследствен грях.
Днес аз не искам да се разпрострирам върху това, дали богатият живот на човечеството, ще се отнася за неговите сянкови страни, се изчерпва, когато по отношение на този общ живот се говори само за един наследствен грях.
По отношение на художественото чувствуване и на художественото творчество струва ми се обаче, че е несъмнено необходимо да се говори за два наследствени гряха. А именно струва ми се, че единият наследствен грях в художественото творчество, в художественото наслаждение е този на копирането, на подражанието, на простото предаване на чисто сетивното. А другият наследствен грях ми се струва да е този, да искаме да изразим, да представим, да искаме да изявим чрез изкуството свръхсетивното. Обаче тогава ще бъде много трудно да пристъпим към изкуството творейки или чувствувайки, когато искаме да отхвърлим както сетивното така също и свръхсетивното. Въпреки всичко струва ми се, че това отговаря на едно здраво човешко чувствуване.
към текста >>
То е онова, което ако чрез едно разширено
виждане
го развием до това, до което Гьоте е стигнал предчувствуващо хвърля напълно светлина в тайните
на
човешката природа.
Обаче забележителното е: когато човек има способността да вижда правилно нещата, когато има способността да вижда добре именно това нещо и е действително в състояние да превърне в своята вътрешност човешкия организъм така, че той да стане в неговата цялост една глава, и може да превърне човешката глава така, че тя да се яви като самия човек, тогава обаче в двата случая излиза нещо съвършено друго. В единия случай, когато превърнем главата в цялостния организъм, получаваме нещо, като пристегнат, като че навсякъде склерозиран. Когато оставим останалия организъм да ни действува така, че той се превръща за нас в глава, получаваме нещо, което изглежда много малко подобно на обикновения човек, което напомня за човека само във формите на неговата глава. Получава се нещо, което няма вкостенени опре делени растежни наставки, раменни лопатки, а което иска да се превърне в крила, което даже иска да израсне над раменете и от крилата иска да се развие над главата, което тогава се явява като една наставка на главата, така щото това, което при обикновената човешка форма имаме ухо, се разширява и се свързва с крилата. Накратко казано, получава се нещо, което е един вид духовна форма.
То е онова, което ако чрез едно разширено виждане го развием до това, до което Гьоте е стигнал предчувствуващо хвърля напълно светлина в тайните на човешката природа.
Така щото при този пример можем да видим: природата е такава, че всъщност във всяка част тя се стреми, не само абстрактно, а в нагледна конкретност, да стане нещо съвършено друго, нещо съвършено различно от това, което ни показва сетивно. Когато чувствуваме с проникновение, ние никъде нямаме чувството, че някоя форма, че въобще каквато и да е в природата освен това, което то е сетивно, не би имала още и възможността да бъде нещо съвършено друго. Особено при един такъв пример това се изразява така значително, че в природата постоянно един живот бива победен, бива убит от един друг живот. Ние не можем да видим онова, което чувствуваме като един двоен човек, като едно раздвоение в човешкия растеж, само поради това, че нещо по-висше, нещо свръхсетивно съединява една с друга тези две страни на човешкото същество, довежда ги в равновесие една с друга така, че пред нас застава обикновената човешка форма. Тази е причината, че природата ни изглежда така чаровна, така пълна с тайнственост сега не по един външен, пространствен, а по вътрешен интензивен начин защото във всяка нейна част тя иска да бъде все повече, безкрайно много повече от това, което може да ни предложи, защото онова, което я изгражда, което я организира, я съединява и съставя така, че един по-висш живот поглъща един по-нисш живот и я оставя да се развие само до определена степен.
към текста >>
И това, което е възбудено по този начин във
виждане
то, което обаче е подтиснато чрез едностранчивостта
на
окото, това преобразява скулпторът, дава му друга форма.
Когато виждаме с очите цветове, форми, светлинни ефекти, ние развиваме окото по един едностранчив начин. В окото винаги има нещо като едно тайнствено сетиво на осезанието; винаги когато гледа, окото също чувствува. Обаче в обикновения живот това е подтиснато. Но чрез това, че окото се развива едностранно, ние имаме, ако можем да чувствуваме нещо подобно, имаме постоянно стремежа да изживеем онова, което се проявява в окото като чувствува що сетиво, като самочувствие, като сетиво на движението, което се развива, когато вървим през пространството и чувствуваме, как се движат нашите крайници и което е подтиснато. Онова, което се проявява в окото от другите сетива и което е подтиснато в него, него чувствуваме ние възбудено, въпреки че остава спокойно, в другия човек, когато гледаме.
И това, което е възбудено по този начин във виждането, което обаче е подтиснато чрез едностранчивостта на окото, това преобразява скулпторът, дава му друга форма.
Скулпторът създава всъщност форми, които окото вече вижда, но които то вижда толкова слабо, че това слабо виждане остава напълно в подсъзнанието. Това е едно непосредствено привеждане на осезанието в зрението, на което служи скулпторът. Ето защо скулпторът трябва, или да се старае да превърне спокойната форма, която иначе е само предмет на едностранчивото око, в жест, който винаги ни възбужда да бъде подражаван отново в един жест и този жест, който сега сме освободили от магията, да бъде отново доведен до спокойствие. Защото всъщност това, което бива възбудено в тази посока и отново бива доведено в спокойствие в другата посока, което действува в нас като душевен процес, когато творим художествено или се наслаждаваме художествено, е от едната страна винаги така, както в обикновения живот човекът вдишва и издишва. Този процес, извлечен от човешката душа, прави понякога едно гротескно впечатление, въпреки че от друга страна предизвиква чувството за интензивните безкрайности, които са омагьосани в природата.
към текста >>
Скулпторът създава всъщност форми, които окото вече вижда, но които то вижда толкова слабо, че това слабо
виждане
остава напълно в подсъзнанието.
В окото винаги има нещо като едно тайнствено сетиво на осезанието; винаги когато гледа, окото също чувствува. Обаче в обикновения живот това е подтиснато. Но чрез това, че окото се развива едностранно, ние имаме, ако можем да чувствуваме нещо подобно, имаме постоянно стремежа да изживеем онова, което се проявява в окото като чувствува що сетиво, като самочувствие, като сетиво на движението, което се развива, когато вървим през пространството и чувствуваме, как се движат нашите крайници и което е подтиснато. Онова, което се проявява в окото от другите сетива и което е подтиснато в него, него чувствуваме ние възбудено, въпреки че остава спокойно, в другия човек, когато гледаме. И това, което е възбудено по този начин във виждането, което обаче е подтиснато чрез едностранчивостта на окото, това преобразява скулпторът, дава му друга форма.
Скулпторът създава всъщност форми, които окото вече вижда, но които то вижда толкова слабо, че това слабо виждане остава напълно в подсъзнанието.
Това е едно непосредствено привеждане на осезанието в зрението, на което служи скулпторът. Ето защо скулпторът трябва, или да се старае да превърне спокойната форма, която иначе е само предмет на едностранчивото око, в жест, който винаги ни възбужда да бъде подражаван отново в един жест и този жест, който сега сме освободили от магията, да бъде отново доведен до спокойствие. Защото всъщност това, което бива възбудено в тази посока и отново бива доведено в спокойствие в другата посока, което действува в нас като душевен процес, когато творим художествено или се наслаждаваме художествено, е от едната страна винаги така, както в обикновения живот човекът вдишва и издишва. Този процес, извлечен от човешката душа, прави понякога едно гротескно впечатление, въпреки че от друга страна предизвиква чувството за интензивните безкрайности, които са омагьосани в природата. Развитието на изкуството и това показват именно определени наченки, които имаме от десетилетия насам и особено в настоящето се движи напълно в посоката, да стигне зад такива тайни и да даде форма на тези неща повече или по-малко несъзнателно.
към текста >>
15.
6. СКАЗКА ПЪРВА. Мюнхен, 5 май 1918 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка
на
настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива
на
патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясно
виждане
, без помощта
на
тялото.
СКАЗКА ПЪРВА Мюнхен, 5 май 1918 г. Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание Още от древността хората са чувствували родството на художествената фантазия със свръхсетивното познание, с това, което можем да наречем виждащото съзнание или, ако този израз не е разбран, което би било възможно, с ясновидството.
За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото.
Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането. Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях. Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна.
към текста >>
Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин
на
тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясно
виждане
то.
СКАЗКА ПЪРВА Мюнхен, 5 май 1918 г. Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание Още от древността хората са чувствували родството на художествената фантазия със свръхсетивното познание, с това, което можем да наречем виждащото съзнание или, ако този израз не е разбран, което би било възможно, с ясновидството. За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото.
Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането.
Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях. Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна. Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание.
към текста >>
Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността
на
душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото
виждане
и ясно
виждане
то.
Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание Още от древността хората са чувствували родството на художествената фантазия със свръхсетивното познание, с това, което можем да наречем виждащото съзнание или, ако този израз не е разбран, което би било възможно, с ясновидството. За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото. Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането. Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях.
Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането.
Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна. Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание. Има хора, които са истински художествени натури, обаче считат, че за художественото творчество е необходимо да имат импулси, които извират от подсъзнателната или несъзнателната част на душата, но които се страхуват като от огън, да не би в тяхното несъзнателно творчество да проникне светлината на нещо от свръхсетивната действителност, която застава пред ясното съзнание. По отношение на тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването на свръхсетивните светове чрез свръхсетивното виждане, има в това изживяване субективно една огромна разлика.
към текста >>
Обаче в областта
на
духовнонаучното
виждане
и ясно
виждане
то.
Още от древността хората са чувствували родството на художествената фантазия със свръхсетивното познание, с това, което можем да наречем виждащото съзнание или, ако този израз не е разбран, което би било възможно, с ясновидството. За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото. Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането. Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях. Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането.
Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането.
Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна. Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание. Има хора, които са истински художествени натури, обаче считат, че за художественото творчество е необходимо да имат импулси, които извират от подсъзнателната или несъзнателната част на душата, но които се страхуват като от огън, да не би в тяхното несъзнателно творчество да проникне светлината на нещо от свръхсетивната действителност, която застава пред ясното съзнание. По отношение на тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването на свръхсетивните светове чрез свръхсетивното виждане, има в това изживяване субективно една огромна разлика. Художественото творчество, възприемане и гледане, оставя в душата, в която се проявява, да съществува напълно насочване не личността чрез сетивата върху външния свят с помощта на външното възприятие и с помощта на представата, която след това се превръща в спомен.
към текста >>
Обаче в областта
на
духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясно
виждане
то от друга страна.
За духовния изследовател от настоящето, който, изхождайки от гледната точка на настоящето, се опитва да проникне в духовния свят, това отношение между художественото творчество и свръхсетивното познание има много по-голяма значение отколкото онова, често пъти изтъквано родство, между визионерния живот, който общо взето почива на патологични отношения, и онова, което действително е едно ставащо в душата ясновиждане, без помощта на тялото. Ние знаем, че поетите, художниците въобще често пъти чувствуват едно много близко отношение между целия начин на тяхното творчество, между тяхното изживяване и ясновиждането. Особено художници, които творейки търсят техния път в свръхсетивните области, писатели на приказки или иначе художествено творящи хора, които се опитват да въплътят свръхсетивното, разказват от един действително жив опит, разказват с право, как те имат видими техните образи пред себе си, как тези образи стоят действуващи пред тях, как правят едно обективно предметно впечатление, когато се занимават с тях. Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането.
Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна.
Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание. Има хора, които са истински художествени натури, обаче считат, че за художественото творчество е необходимо да имат импулси, които извират от подсъзнателната или несъзнателната част на душата, но които се страхуват като от огън, да не би в тяхното несъзнателно творчество да проникне светлината на нещо от свръхсетивната действителност, която застава пред ясното съзнание. По отношение на тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването на свръхсетивните светове чрез свръхсетивното виждане, има в това изживяване субективно една огромна разлика. Художественото творчество, възприемане и гледане, оставя в душата, в която се проявява, да съществува напълно насочване не личността чрез сетивата върху външния свят с помощта на външното възприятие и с помощта на представата, която след това се превръща в спомен. Достатъчно е само да си припомним особеността на всяко художествено творчество и наслаждение и ние ще си кажем: без съмнение в художественото възприемане и също в художественото творчество има възприятие и сетивно схващане на външния свят.
към текста >>
По отношение
на
тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването
на
свръхсетивните светове чрез свръхсетивното
виждане
, има в това изживяване субективно една огромна разлика.
Когато нещо подобно застава пред художника и което той излива в художествена форма, не отнема разсъдъчността на душата, до като нещо подобно не преминава в едно принудително видение, върху което човешката воля няма никаква власт и разсъдливостта не може да разполага с него, до тогава все още можем да говорим за един вид граничен процес между художественото виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното виждане и ясновиждането. Обаче в областта на духовнонаучното изследване се показва една решителна граница и това е важното между художественото творчество с неговия извор, художествената фантазия от една страна, и ясновиждането от друга страна. Който не може да обгърне с поглед тази рязка граница, който не може да я направи плодотворна за собственото изживяване, той лесно може да стигне до там, до където достигат мнозина, които аз съм срещал като художници и които всъщност имаха определен страх, да не би да бъдат възпрепятствувани в тяхното творчество чрез това, че нещо от ясновидството прониква в тяхната душа, в тяхното съзнание. Има хора, които са истински художествени натури, обаче считат, че за художественото творчество е необходимо да имат импулси, които извират от подсъзнателната или несъзнателната част на душата, но които се страхуват като от огън, да не би в тяхното несъзнателно творчество да проникне светлината на нещо от свръхсетивната действителност, която застава пред ясното съзнание.
По отношение на тяхното изживяване в художествената наслада, в художественото възприемане и схващане и в изживяването на свръхсетивните светове чрез свръхсетивното виждане, има в това изживяване субективно една огромна разлика.
Художественото творчество, възприемане и гледане, оставя в душата, в която се проявява, да съществува напълно насочване не личността чрез сетивата върху външния свят с помощта на външното възприятие и с помощта на представата, която след това се превръща в спомен. Достатъчно е само да си припомним особеността на всяко художествено творчество и наслаждение и ние ще си кажем: без съмнение в художественото възприемане и също в художественото творчество има възприятие и сетивно схващане на външния свят. То не съществува в такава груба форма, както иначе при сетивните изяви; в схващането и творчеството има нещо духовно, което свободно разполага с възприятието и представата и с това, което живее като спомен и съдържание на паметта в художника. Обаче ние не бихме спорили върху оправданието на натурализма и на индивидуализма, ако не бихме знаели за връзката с възприятието. Също така ние можем да се убедим, че скрити в душата спомени, несъзнателни преживявания, които съществуват като памет в човека, съдействуват в художественото творчество и в художествената наслада.
към текста >>
Той винаги ще твърди: ти казваш, че в твоето ясно
виждане
не се влива нищо, обаче се мамиш: ти не знаеш какво скрито съдържание има в паметта, което възлиза в съзнанието по рафинирани пътища.
Също така ние можем да се убедим, че скрити в душата спомени, несъзнателни преживявания, които съществуват като памет в човека, съдействуват в художественото творчество и в художествената наслада. Всички тези фактори отпадат в това, което в смисъла на модерното духовно изследване е съдържание на действителното свръхсетивно познание. Тук ние имаме работа с едно пълно извличане на душата от сетивното възприятие, също и от обикновеното мислене и от това, което е свързано с мисленето като спомен. Да, тази е именно голямата трудност да доведем нашите съвременници до убеждението, че може да съществува нещо като едно вътрешно изживяване, което изключва възприятието и обикновеното мислене както и спомена. Особено естественикът не ще допусне, че случаят би могъл да бъде такъв.
Той винаги ще твърди: ти казваш, че в твоето ясновиждане не се влива нищо, обаче се мамиш: ти не знаеш какво скрито съдържание има в паметта, което възлиза в съзнанието по рафинирани пътища.
Това иде от там, че онези, които възразяват това, не се занимават с методите, чрез които се стига до ясновиждането и които показват, че впечатленията от духовния свят могат да бъдат непосредствено присъствуващи там, където не се влива нищо от минали преживявания, от тайнствени спомени. Школуването почива именно на това, че бива намерен пътят, по който душата се освобождава от външни впечатления и от почиващи на спомените представи. С това бе дадена една строга граница между художественото творчество и произвеждането на свръхсетивното познание, не взема в помощ организма на тялото, което все пак съдействува, когато се касае за художественото творчество. Но понеже положението е такова, толкова повече възниква въпросът: какво е отношението между това, което от подсъзнателни основи на душата се втъкава като импулси в художественото творчество и в художествената наслада, и това, което се ражда от чистия духовен свят в непосредствени настоящи впечатления от свръхсетивното познание? За да получим отговор на този въпрос, бих искал да изходя от някои опити, което ясновидецът има в изкуството.
към текста >>
Това иде от там, че онези, които възразяват това, не се занимават с методите, чрез които се стига до ясно
виждане
то и които показват, че впечатленията от духовния свят могат да бъдат непосредствено присъствуващи там, където не се влива нищо от минали преживявания, от тайнствени спомени.
Всички тези фактори отпадат в това, което в смисъла на модерното духовно изследване е съдържание на действителното свръхсетивно познание. Тук ние имаме работа с едно пълно извличане на душата от сетивното възприятие, също и от обикновеното мислене и от това, което е свързано с мисленето като спомен. Да, тази е именно голямата трудност да доведем нашите съвременници до убеждението, че може да съществува нещо като едно вътрешно изживяване, което изключва възприятието и обикновеното мислене както и спомена. Особено естественикът не ще допусне, че случаят би могъл да бъде такъв. Той винаги ще твърди: ти казваш, че в твоето ясновиждане не се влива нищо, обаче се мамиш: ти не знаеш какво скрито съдържание има в паметта, което възлиза в съзнанието по рафинирани пътища.
Това иде от там, че онези, които възразяват това, не се занимават с методите, чрез които се стига до ясновиждането и които показват, че впечатленията от духовния свят могат да бъдат непосредствено присъствуващи там, където не се влива нищо от минали преживявания, от тайнствени спомени.
Школуването почива именно на това, че бива намерен пътят, по който душата се освобождава от външни впечатления и от почиващи на спомените представи. С това бе дадена една строга граница между художественото творчество и произвеждането на свръхсетивното познание, не взема в помощ организма на тялото, което все пак съдействува, когато се касае за художественото творчество. Но понеже положението е такова, толкова повече възниква въпросът: какво е отношението между това, което от подсъзнателни основи на душата се втъкава като импулси в художественото творчество и в художествената наслада, и това, което се ражда от чистия духовен свят в непосредствени настоящи впечатления от свръхсетивното познание? За да получим отговор на този въпрос, бих искал да изходя от някои опити, което ясновидецът има в изкуството. Тези опити с изкуствата са общо взето вече характерни в тяхната изходна точка.
към текста >>
Когато сега този, който стои следователно в свръхсетивното
виждане
, се опита да обгърне ясно с поглед по отношение
на
едно произведение
на
изкуството всичко това, което е свикнал да обгръща с поглед по отношение
на
едно външно сетивно явление, получава се едно съвършено друго изживяване.
Но понеже положението е такова, толкова повече възниква въпросът: какво е отношението между това, което от подсъзнателни основи на душата се втъкава като импулси в художественото творчество и в художествената наслада, и това, което се ражда от чистия духовен свят в непосредствени настоящи впечатления от свръхсетивното познание? За да получим отговор на този въпрос, бих искал да изходя от някои опити, което ясновидецът има в изкуството. Тези опити с изкуствата са общо взето вече характерни в тяхната изходна точка. Тогава се показва, че този, който е научил да стои в свръхсетивния живот, да събира свръхсетивно познание, действително идва в състояние да изключи за определени времена всички сетивни впечатления и оставащите в спомена представи, които са свързани с тези впечатления. Човек може да изключи, да премахне това от своята душа.
Когато сега този, който стои следователно в свръхсетивното виждане, се опита да обгърне ясно с поглед по отношение на едно произведение на изкуството всичко това, което е свикнал да обгръща с поглед по отношение на едно външно сетивно явление, получава се едно съвършено друго изживяване.
По отношение на сетивното явление виждащият е винаги в състояние да изключва сетивни възприятия и свързани със спомена представи, но не и по отношение на произведението на изкуството. Въпреки че всичко, което е свързано със сетивата и с представите е самопонятно изключено, остава винаги едно важно вътрешно съдържание, което той нито иска, нито може да изключи. Произведението на изкуството дава нещо, което му се представя като сродно с неговото ясновидство. Тук възниква въпросът: в какво се състои това родство? Ние откриваме това, когато се опитаме да схванем това, което действува в човека, когато той вижда чисто духовно в свръхсетивното познание.
към текста >>
Обаче онзи, който изживява истинската сложност
на
душевния живот, както той се представя при ясно
виждане
то, знае, че съвсем не съществува една такава разлика между мисленето, чувствуването и волението, а в обикновеното съзнание и в обикновения живот във всяко мислене съществува един остатък от чувствуването и волението, във всяко чувствуване един остатък от мисленето и волението и във всяко воление съществува също едно мислене, даже възприятие: във волението /волята/ остава един остатък от възприятието, който е скрит, подсъзнателен в него.
Тук възниква въпросът: в какво се състои това родство? Ние откриваме това, когато се опитаме да схванем това, което действува в човека, когато той вижда чисто духовно в свръхсетивното познание. Тогава откриваме, колко недостатъчни представи имаме ние хората върху самите нас и върху нашето отношение към външния свят, когато оставяме в обикновеното съзнание. Ние вярваме, че нашето мислене, чувствуване и воление /воля/ са строго отделени едно от друго. Психологията свежда тези дейности едно към друго, обаче не с истинско умение.
Обаче онзи, който изживява истинската сложност на душевния живот, както той се представя при ясновиждането, знае, че съвсем не съществува една такава разлика между мисленето, чувствуването и волението, а в обикновеното съзнание и в обикновения живот във всяко мислене съществува един остатък от чувствуването и волението, във всяко чувствуване един остатък от мисленето и волението и във всяко воление съществува също едно мислене, даже възприятие: във волението /волята/ остава един остатък от възприятието, който е скрит, подсъзнателен в него.
Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясновиждането. Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/. Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание. Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой.
към текста >>
Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясно
виждане
то.
Ние откриваме това, когато се опитаме да схванем това, което действува в човека, когато той вижда чисто духовно в свръхсетивното познание. Тогава откриваме, колко недостатъчни представи имаме ние хората върху самите нас и върху нашето отношение към външния свят, когато оставяме в обикновеното съзнание. Ние вярваме, че нашето мислене, чувствуване и воление /воля/ са строго отделени едно от друго. Психологията свежда тези дейности едно към друго, обаче не с истинско умение. Обаче онзи, който изживява истинската сложност на душевния живот, както той се представя при ясновиждането, знае, че съвсем не съществува една такава разлика между мисленето, чувствуването и волението, а в обикновеното съзнание и в обикновения живот във всяко мислене съществува един остатък от чувствуването и волението, във всяко чувствуване един остатък от мисленето и волението и във всяко воление съществува също едно мислене, даже възприятие: във волението /волята/ остава един остатък от възприятието, който е скрит, подсъзнателен в него.
Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясновиждането.
Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/. Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание. Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой. По отношение на това, което тук разбираме с ясновиждането, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно.
към текста >>
Но не би съществувало никакво ясно
виждане
, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание.
Ние вярваме, че нашето мислене, чувствуване и воление /воля/ са строго отделени едно от друго. Психологията свежда тези дейности едно към друго, обаче не с истинско умение. Обаче онзи, който изживява истинската сложност на душевния живот, както той се представя при ясновиждането, знае, че съвсем не съществува една такава разлика между мисленето, чувствуването и волението, а в обикновеното съзнание и в обикновения живот във всяко мислене съществува един остатък от чувствуването и волението, във всяко чувствуване един остатък от мисленето и волението и във всяко воление съществува също едно мислене, даже възприятие: във волението /волята/ остава един остатък от възприятието, който е скрит, подсъзнателен в него. Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясновиждането. Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/.
Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание.
Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой. По отношение на това, което тук разбираме с ясновиждането, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно. Тук при истинското ясновиждане имаме едно пълно замълчаване на всичко, което в обикновения живот се проявява като воление /воля/, като сила на вълнуващите се чувства. В това, което човекът прави да премине от волята в действието, живее винаги нещо от вълнуващото се чувство.
към текста >>
По отношение
на
това, което тук разбираме с ясно
виждане
то, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно.
Това трябва да имаме предвид, когато искаме да разберем ясновиждането. Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/. Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание. Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой.
По отношение на това, което тук разбираме с ясновиждането, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно.
Тук при истинското ясновиждане имаме едно пълно замълчаване на всичко, което в обикновения живот се проявява като воление /воля/, като сила на вълнуващите се чувства. В това, което човекът прави да премине от волята в действието, живее винаги нещо от вълнуващото се чувство. Това чувство трябва да замълчи също по отношение на неговата изява във волението. Обаче замълчава не вълнуващото се чувство като такова, и преди всичко не импулсът на волението /волята/. Възприятието и мисленето замлъкват, обаче импулсите на вълнуващото се чувство и на волението са оправдани, те само преминават в едно състояние на душевното настроение, следователно ще развият техния възприемателен и мислителен характер различно откакто това става обикновено.
към текста >>
Тук при истинското ясно
виждане
имаме едно пълно замълчаване
на
всичко, което в обикновения живот се проявява като воление /воля/, като сила
на
вълнуващите се чувства.
Защото от казаното можете да разберете, че в ясновидското гледане мисленето и възприеманието мълчат, обаче не мълчат чувствуването и волението /волята/. Но не би съществувало никакво ясновиждане, ако човек би развил само чувствуването и волението каквито те са в обикновеното съзнание. Напротив, когато човек преминава в ясновиждащото състояние, всяко воление /воля/, каквато то е в обикновения живот, трябва да бъде доведено до мълчание. Човекът идва в състоянието на пълния покой. По отношение на това, което тук разбираме с ясновиждането, неспокойно движещото се преминаване в духовния свят, както например при дервишите, е нещо съвършено различно.
Тук при истинското ясновиждане имаме едно пълно замълчаване на всичко, което в обикновения живот се проявява като воление /воля/, като сила на вълнуващите се чувства.
В това, което човекът прави да премине от волята в действието, живее винаги нещо от вълнуващото се чувство. Това чувство трябва да замълчи също по отношение на неговата изява във волението. Обаче замълчава не вълнуващото се чувство като такова, и преди всичко не импулсът на волението /волята/. Възприятието и мисленето замлъкват, обаче импулсите на вълнуващото се чувство и на волението са оправдани, те само преминават в едно състояние на душевното настроение, следователно ще развият техния възприемателен и мислителен характер различно откакто това става обикновено. Ако бихме останали само при обикновеното чувствуване, или при едно погрешно изживяване на волята, както в мистицизма, тогава не бихме влезли в духовния свят.
към текста >>
Аз казах: в това ясно
виждане
престава обикновеното мислене и възприятие, обаче явява се един съвършено друг род мислене, което изтича от чувствуването и волението, едно образуване
на
представи, което е всъщност мислене във форми, което мислейки би могло да изобрази форми
на
разпределението
на
силата в пространството.
Ако бихме останали само при обикновеното чувствуване, или при едно погрешно изживяване на волята, както в мистицизма, тогава не бихме влезли в духовния свят. Обаче в спокойното настроение на душата това, което иначе е емоционални чувства и импулси на волята, се проявява именно така, че те се явяват пред човешката душа като обективни, силно мислени духовни същества, като остатъкът от възприятието и мисленето, който иначе остава незабелязан в чувствуването и волението, се изявява, става способен да застане в духовния свят. Когато човек е прозрял това, а именно, че като ясновидец той живее в чувствуването и волението /волята/, както иначе човекът живее в мисленето и възприятието не в неясното мислене и чувствуване, не в мъгливата мистика, а така ясно както иначе в мисленето и възприятието -, той може да се разбере плодотворно с изкуството, но така, че едвам тук той забелязва, колко безстойностни са такива схващания, каквито се изразяват например чрез думата изкуство. Изкуството обхваща много различни области: архитектурата, пластика /скулптура/, музика, поезия, живопис и други, и бихме могли да кажем: ако бихме искали да установим чрез опита на ясновидеца отношенията между различните изкуства, тогава пред нашия поглед застава конкретно различието на изкуствата много по-пълнозначително отколкото това, което философията би искала да обхване чрез думата изкуство. Чрез постигане на възможността да изживеем мисловното съдържание на света и духовното съдържание на света с помощта на превърнатите в мислене емоционално чувствуване и воление, ние стигаме до там, да установим едно забележително отношение към архитектурата.
Аз казах: в това ясновиждане престава обикновеното мислене и възприятие, обаче явява се един съвършено друг род мислене, което изтича от чувствуването и волението, едно образуване на представи, което е всъщност мислене във форми, което мислейки би могло да изобрази форми на разпределението на силата в пространството.
Това мислене се чувствува сродно с това, което се изразява в архитектурата и скулптурата, когато тези последните изобразяват истински художествени форми. Ние се чувствуваме с мисленето и възприятието особено у дома си в архитектурата и скулптурата, защото онова сянкообразно абстрактно мислене, което настоящето така много обича, престава, замълчава и се явява едно предметно мислене, което не може другояче, освен да направи неговото съдържание да премине във форми на пространството, в подвижни форми на пространството, в разтягащи се, в прегъващи се, огъващи се форми, в които се изразява течащата в света воля. Ясновидецът е принуден да не обхваща с мисленето това, което иска да познае от духовния свят, както обикновената наука. Тогава той не би познал нищо духовно. Тогава той само би се измамил, ако би мислил, ако би вярвал, че познава нещо духовно, защото с обикновените мисли не може да се проникне в духовния свят.
към текста >>
Тук ние не можем да получим действителните впечатления от ясно
виждане
то, без да вземем предвид,
на
какво почива схващането
на
другия човек, което е така различно, защото то почива
на
ясното
виждане
на
другата душа.
Не е вярно, че неживите природни тела правят същото впечатление както един човек. При животното това е различно. Това, което стои пред нас като сетивен човешки обект, се премахва само, става идейно прозрачно и чрез действително ясновидство виждаме винаги непосредствено, когато стоим пред един човек, неговия Аз. Този е действителният факт. Това ясновидство не се състои в нищо друго, освен в това, че ние разпростираме върху света начина, по който стоим срещу един човек чрез нашия собствен субект, за да видим, дали съществува и нещо друго, което можем да прозрем по същия начин както човека.
Тук ние не можем да получим действителните впечатления от ясновиждането, без да вземем предвид, на какво почива схващането на другия човек, което е така различно, защото то почива на ясното виждане на другата душа.
В това ясновиждане инкарнатът играе една особена роля. За външното виждане на един човек това е нещо завършено, обаче за този, който вижда свръхсетивно изживяването по отношение на инкарната се изменя в разглеждането. За него тук съществува едно междинно състояние. Когато обърнем към човешката форма ясновидството, което се разпростира върху другите области на света, когато обърнем това ясновидство към човешката форма така получава се, че така спокойният инкарнат се колебае между противоположности и средното състояние. Ние възприемаме избледняване и изчервяване, което е така, като че излъчва топлина.
към текста >>
В това ясно
виждане
инкарнатът играе една особена роля.
При животното това е различно. Това, което стои пред нас като сетивен човешки обект, се премахва само, става идейно прозрачно и чрез действително ясновидство виждаме винаги непосредствено, когато стоим пред един човек, неговия Аз. Този е действителният факт. Това ясновидство не се състои в нищо друго, освен в това, че ние разпростираме върху света начина, по който стоим срещу един човек чрез нашия собствен субект, за да видим, дали съществува и нещо друго, което можем да прозрем по същия начин както човека. Тук ние не можем да получим действителните впечатления от ясновиждането, без да вземем предвид, на какво почива схващането на другия човек, което е така различно, защото то почива на ясното виждане на другата душа.
В това ясновиждане инкарнатът играе една особена роля.
За външното виждане на един човек това е нещо завършено, обаче за този, който вижда свръхсетивно изживяването по отношение на инкарната се изменя в разглеждането. За него тук съществува едно междинно състояние. Когато обърнем към човешката форма ясновидството, което се разпростира върху другите области на света, когато обърнем това ясновидство към човешката форма така получава се, че така спокойният инкарнат се колебае между противоположности и средното състояние. Ние възприемаме избледняване и изчервяване, което е така, като че излъчва топлина. В това, че виждаме човека да избледнява и да се изчервява, се намира средното състояние.
към текста >>
За външното
виждане
на
един човек това е нещо завършено, обаче за този, който вижда свръхсетивно изживяването по отношение
на
инкарната се изменя в разглеждането.
Това, което стои пред нас като сетивен човешки обект, се премахва само, става идейно прозрачно и чрез действително ясновидство виждаме винаги непосредствено, когато стоим пред един човек, неговия Аз. Този е действителният факт. Това ясновидство не се състои в нищо друго, освен в това, че ние разпростираме върху света начина, по който стоим срещу един човек чрез нашия собствен субект, за да видим, дали съществува и нещо друго, което можем да прозрем по същия начин както човека. Тук ние не можем да получим действителните впечатления от ясновиждането, без да вземем предвид, на какво почива схващането на другия човек, което е така различно, защото то почива на ясното виждане на другата душа. В това ясновиждане инкарнатът играе една особена роля.
За външното виждане на един човек това е нещо завършено, обаче за този, който вижда свръхсетивно изживяването по отношение на инкарната се изменя в разглеждането.
За него тук съществува едно междинно състояние. Когато обърнем към човешката форма ясновидството, което се разпростира върху другите области на света, когато обърнем това ясновидство към човешката форма така получава се, че така спокойният инкарнат се колебае между противоположности и средното състояние. Ние възприемаме избледняване и изчервяване, което е така, като че излъчва топлина. В това, че виждаме човека да избледнява и да се изчервява, се намира средното състояние. В това изживяване в движение е свързано обстоятелството, че ние знаем, че се потопяваме също във външното същество на човека, а не само в неговата душа, в неговия Аз.
към текста >>
Който пристъпва към езика с ясно
виждане
то и трябва да изрази възприеманото в духовния свят, той усвоява по отношение
на
езика първо едно чувство, което бихме могли да наречем смахнато: когато хората говорят така помежду си едни с други, а също когато водят обикновена наука, всичко, което те казват, е понижение достойнството
на
езика до равнището,
на
което трябва да стои езикът.
Нужно е само художникът да има тънко съзнание за това. Обаче само благодарение на това, че може да изживее това, един художник ще дойде в състояние да вложи тънкото, живото трептене в средата на инкарната. Така в живописта се показва, как се сблъскват един с друг изворите на художествената фантазия и на свръхсетивното познание. В обикновения живот те се сблъскват, макар и хората да не забелязват това, в областта на говора. Днес говорът, езикът се разглежда също научно силно умствено; обаче в нас животът на езика съществува по тричленен начин.
Който пристъпва към езика с ясновиждането и трябва да изрази възприеманото в духовния свят, той усвоява по отношение на езика първо едно чувство, което бихме могли да наречем смахнато: когато хората говорят така помежду си едни с други, а също когато водят обикновена наука, всичко, което те казват, е понижение достойнството на езика до равнището, на което трябва да стои езикът.
Езикът само като средство за разбирателството е понижение на неговата стойност. Езикът живее всъщност в неговата собствена същност там, когато поезията протича през него, когато през езика /говора/ тече това, което прониква от вътрешността на човека. Там действува самият дух на езика. Едвам поетът открива всъщност, къде се намира равнището на езика, той чувствува обикновения говор като едно пренебрегване на по-високото равнище на говора. Тук може да се почувствува, че един поет с тънък усет, какъвто беше Християн Моргенщерн, можа да стигне до там да забележи, че всъщност в посоката надолу е възприемаема една граница на говора, която е много разпространена, граница, която можем да наречем бъбренето, бръщолевенето.
към текста >>
Тъй като той беше в състояние да хвърли мостове между поезията и ясно
виждане
то, това е също така разбираемо, като че той намира родството
на
говора с тона, образа, архитектурата и т.н.
Едвам поетът открива всъщност, къде се намира равнището на езика, той чувствува обикновения говор като едно пренебрегване на по-високото равнище на говора. Тук може да се почувствува, че един поет с тънък усет, какъвто беше Християн Моргенщерн, можа да стигне до там да забележи, че всъщност в посоката надолу е възприемаема една граница на говора, която е много разпространена, граница, която можем да наречем бъбренето, бръщолевенето. Той намира, че бъбренето има своите основи в незнанието за смисъла и стойността на отделните думи, че бъбривият човек стига до там да изкара думата от нейните здрави очертания и да я доведе до неяснота. Моргенщерн чувствува, че тук се изразява една дълбока тайна на живота. Той казва, че говорът си отмъщава при неяснотата.
Тъй като той беше в състояние да хвърли мостове между поезията и ясновиждането, това е също така разбираемо, като че той намира родството на говора с тона, образа, архитектурата и т.н.
Същото това родство стоеше на основата на цялото творчество на Гьоте, който в определено време на неговия живот не знаеше, дали трябва да стане поет или скулптор. Обаче ясновидецът изживява това, което за него е съдържание на духовните изживявания, вън от говора. Това е нещо, което трудно може да бъде обяснено, защото повечето хора мислят в думи, а ясновидецът мисли без думи, безсловесно и е принуден тогава да излее това, което е безсловесно в изживяването, във вече здраво оформения език. Той трябва да се приспособи към нормалните отношения на говора. Той няма нужда да чувствува това като принуждение, защото прониква до там да разбере, в какво се състои тайната на създаването на говора, на езика.
към текста >>
Нашето обикновено съзнание протича от едната страна към
виждане
то
на
природата.
Говоренето от духовния свят е видимо в това, как са казани нещата, а не толкова много в съдържанието, доколкото то има теоретически характер, а както е изразено. При такива съобщения от формите на говора, художественият елемент на говора може да действува в това, което одушевява ясновидеца, да се издигне до процеса на създаването на говора, на езика, така че той преоформя нещо от това, което е съществувало, когато говорът, езикът се е родил от човешкия организъм. На какво почива сега, че онова, което се явява в ясновидското съзнание, в творческата дейност, в художественото творчество то се вживява в духовния свят, обаче в художествената фантазия живее по един подсъзнателен и несъзнателен начин? Естествено художественото творчество е нещо съзнателно, обаче импулсите, подбудите, те трябва да останат в подсъзнанието, за да може художественото творчество да бъде безпристрастно. Само този може да разбере, за какво се касае тук, който знае, че поради определени причини обикновеното съзнание на човека е определено за нещо друго отколкото да въведе човека в пълния свят.
Нашето обикновено съзнание протича от едната страна към виждането на природата.
Но това, което то ни доставя, то не се предава на нашите понятия; тези понятия не проникват навън в областта, където в пространството се намира материята, казва Дю Боа Раймонд. И отново: това, което живее в душата, не може да се изпълни с действителност. Мистичното, колкото и дълбоко да бъде изживяно то, винаги виси над действителността. Човекът не стига до пълния свят нито при гледането на природата, нито при гледането вътре в душата. Тук съществува една пропаст, която обикновено не може да бъде премината.
към текста >>
Мистичното взиране намира без съмнение, че е направило достатъчно, когато се казва: аз изживях вътре в себе си
Бога
, моя висш Аз.
Мистичното, колкото и дълбоко да бъде изживяно то, винаги виси над действителността. Човекът не стига до пълния свят нито при гледането на природата, нито при гледането вътре в душата. Тук съществува една пропаст, която обикновено не може да бъде премината. Тази пропаст се преминава съзнателно в ясновиждащото съзнание, в художественото творчество. Тук себепознанието трябва да бъде още нещо друго откакто то обикновено бива наречено.
Мистичното взиране намира без съмнение, че е направило достатъчно, когато се казва: аз изживях вътре в себе си Бога, моя висш Аз.
Действителното себепознание се състои в това, да бъде прозряно, как това, което иначе бива изживяно само в една точка, живее творящо в организма. Като имаме представа и възприятие, ние не сме само мислещи и възприемащи същества, ние също постоянно издишваме и вдишваме. Когато стоим срещу света в будното съзнание, ние постоянно издишваме и вдишваме, обаче обикновеното съзнание не възприема нищо от това, което става в нас. Тук става нещо чудесно, което може да бъде познато само чрез ясновидското съзнание, когато гледаме не само мъгливото, абстрактното Аз, а когато гледаме това, как живее този Аз, създавайки конкретни форми. Тогава се показва следното.
към текста >>
Човекът стои несъзнателно в духовния свят, който се разтваря чрез ясно
виждане
то.
Ние научаваме, че от тялото не идват насреща хаотични сили, а форми, които показват, че човекът е интегриран от Космоса. Като насочваме погледа повече върху външните сили, които душата изживява подсъзнателно, ние имаме повече работа с пластичната фантазия. Между двете се намира една забележителна съзнателна област, която душа та притежава долу в нейните глъбини. Когато нервната вълна трепти между тялото и мозъка, тази нервна вълна, която е всъщност студена, интелектуална в човешкото тяло, стои в допир с топлата кръв. В това проникване с топлина, с духовност се крият несъзнателно изворите на художественото творчество, което импулсира живописеца, когато той нанася своите впечатления върху платното, които впечатления са възлезли от подсъзнанието.
Човекът стои несъзнателно в духовния свят, който се разтваря чрез ясновиждането.
Не напразно в древни времена хората са чувствували тялото като храм. В това разбиране е посочено, как архитектурата е сродна с отношението на равновесие на цялото тяло и на целия Космос. Изкуството трябва да изрази това, което художникът е в състояние да вложи в своите форми само благодарение на това, че душата го изживява във връзка със света, че неговото тяло е едно микрокосмично копие на целия Макрокосмос. Ако това трябва да бъде доведено до съзнанието, може да стане само чрез ясновиждането. Ето защо обикновената естетика, която е изградена по модела на естествената наука, е така неплодотворна.
към текста >>
Ако това трябва да бъде доведено до съзнанието, може да стане само чрез ясно
виждане
то.
В това проникване с топлина, с духовност се крият несъзнателно изворите на художественото творчество, което импулсира живописеца, когато той нанася своите впечатления върху платното, които впечатления са възлезли от подсъзнанието. Човекът стои несъзнателно в духовния свят, който се разтваря чрез ясновиждането. Не напразно в древни времена хората са чувствували тялото като храм. В това разбиране е посочено, как архитектурата е сродна с отношението на равновесие на цялото тяло и на целия Космос. Изкуството трябва да изрази това, което художникът е в състояние да вложи в своите форми само благодарение на това, че душата го изживява във връзка със света, че неговото тяло е едно микрокосмично копие на целия Макрокосмос.
Ако това трябва да бъде доведено до съзнанието, може да стане само чрез ясновиждането.
Ето защо обикновената естетика, която е изградена по модела на естествената наука, е така неплодотворна. Художникът не може да започне нищо с тази школна естетика, която иска да доведе до съзнанието несъзнателността в природата на човека точно така, както прави това обикновеното изследване на природата. Това, което живее в художественото творчество, него довежда до съзнанието ясновидството, само че художникът не трябва да се страхува именно пред ясновидството, както мнозина се страхуват. И двете области могат да живеят отделно една от друга в човешката личност, понеже могат да бъдат така разделени. Възможно е душата да живее вън от тялото в духовния свят: тогава тя може да наблюдава, как това, което иначе остава в подсъзнанието, кристализира в художествената форма, но също така как това, което ясновидецът може да изживее художествено, е изживяно отделно от неговото ясновидство.
към текста >>
16.
7. СКАЗКА ВТОРА. Мюнхен, 6 май 1918 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
От друга страна в най-широките кръгове е известно, че определени творчески натури, които с тяхното художествено творчество се приближават до това, което се явява като внасящо светлина от свръхсетивния свят, изживяват в дейността
на
тяхната творческа фантазия нещо като ясно
виждане
.
СКАЗКА ВТОРА Мюнхен, 6 май 1918 г. Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание От най-стари времена хората са чувствували, че съществува едно родство или поне едно отношение между художествената фантазия, художественото творчество, художествената наслада и свръхсетивното познание Който застава пред индивидуалности на изкуството, констатира, че в широки кръгове на творческото изкуство съществува един страх, че художественото творчество би могло до бъде смущавано чрез идването до онзи съзнателен опит на свръхсетивния свят, от който художествената фантазия получава нейните импулси, както това се преследва в духовнонаучното свръхсетивно познание.
От друга страна в най-широките кръгове е известно, че определени творчески натури, които с тяхното художествено творчество се приближават до това, което се явява като внасящо светлина от свръхсетивния свят, изживяват в дейността на тяхната творческа фантазия нещо като ясно виждане.
Авторите на приказки или други художествени индивиди, които искат да тренират повече това, което свети от свръхсетивния свят и сетивния свят, знаят, как образите застават пред техните очи, но са изцяло духовни, така щото те имат чувството, че общуват с тези художествени образи или тези художествени образи общуват помежду си. Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането. Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане. Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят. Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят.
към текста >>
Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя
на
ясно
виждане
то.
Изворите на художествената фантазия и изворите на свръхсетивното познание От най-стари времена хората са чувствували, че съществува едно родство или поне едно отношение между художествената фантазия, художественото творчество, художествената наслада и свръхсетивното познание Който застава пред индивидуалности на изкуството, констатира, че в широки кръгове на творческото изкуство съществува един страх, че художественото творчество би могло до бъде смущавано чрез идването до онзи съзнателен опит на свръхсетивния свят, от който художествената фантазия получава нейните импулси, както това се преследва в духовнонаучното свръхсетивно познание. От друга страна в най-широките кръгове е известно, че определени творчески натури, които с тяхното художествено творчество се приближават до това, което се явява като внасящо светлина от свръхсетивния свят, изживяват в дейността на тяхната творческа фантазия нещо като ясно виждане. Авторите на приказки или други художествени индивиди, които искат да тренират повече това, което свети от свръхсетивния свят и сетивния свят, знаят, как образите застават пред техните очи, но са изцяло духовни, така щото те имат чувството, че общуват с тези художествени образи или тези художествени образи общуват помежду си.
Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането.
Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане. Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят. Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят. При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят. Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло.
към текста >>
Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясно
виждане
.
От най-стари времена хората са чувствували, че съществува едно родство или поне едно отношение между художествената фантазия, художественото творчество, художествената наслада и свръхсетивното познание Който застава пред индивидуалности на изкуството, констатира, че в широки кръгове на творческото изкуство съществува един страх, че художественото творчество би могло до бъде смущавано чрез идването до онзи съзнателен опит на свръхсетивния свят, от който художествената фантазия получава нейните импулси, както това се преследва в духовнонаучното свръхсетивно познание. От друга страна в най-широките кръгове е известно, че определени творчески натури, които с тяхното художествено творчество се приближават до това, което се явява като внасящо светлина от свръхсетивния свят, изживяват в дейността на тяхната творческа фантазия нещо като ясно виждане. Авторите на приказки или други художествени индивиди, които искат да тренират повече това, което свети от свръхсетивния свят и сетивния свят, знаят, как образите застават пред техните очи, но са изцяло духовни, така щото те имат чувството, че общуват с тези художествени образи или тези художествени образи общуват помежду си. Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането.
Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане.
Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят. Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят. При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят. Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло. Днес аз не мога да изложа, доколко е възможно душата да се пренесе свободна от тялото в духовния свят.
към текста >>
Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение
на
едно такова духовнонаучно
виждане
, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят.
От друга страна в най-широките кръгове е известно, че определени творчески натури, които с тяхното художествено творчество се приближават до това, което се явява като внасящо светлина от свръхсетивния свят, изживяват в дейността на тяхната творческа фантазия нещо като ясно виждане. Авторите на приказки или други художествени индивиди, които искат да тренират повече това, което свети от свръхсетивния свят и сетивния свят, знаят, как образите застават пред техните очи, но са изцяло духовни, така щото те имат чувството, че общуват с тези художествени образи или тези художествени образи общуват помежду си. Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането. Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане. Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят.
Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят.
При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят. Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло. Днес аз не мога да изложа, доколко е възможно душата да се пренесе свободна от тялото в духовния свят. Бих искал само предварително да кажа, че това, което се получава като родство и отношения между истинското художествено творчество и художествена наслада и истинското ясновидство, интересува днес повече духовния изследовател отколкото отношението на ясновидството към визионерните състояния, към аномалните състояния, които, макар и някои да се опитват да ги нарекат ясновидство, са свързани със състояния на тялото, а не представляват само душевни опитности. Обаче за да се разбере това действително родство между художествената фантазия и ясновиждането, необходимо е да разгледаме това, което в тесния смисъл на думата разделя двете едно от друго, и това нещо от много голямо значение.
към текста >>
При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското
виждане
на
духовния свят.
Авторите на приказки или други художествени индивиди, които искат да тренират повече това, което свети от свръхсетивния свят и сетивния свят, знаят, как образите застават пред техните очи, но са изцяло духовни, така щото те имат чувството, че общуват с тези художествени образи или тези художествени образи общуват помежду си. Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането. Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане. Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят. Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят.
При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят.
Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло. Днес аз не мога да изложа, доколко е възможно душата да се пренесе свободна от тялото в духовния свят. Бих искал само предварително да кажа, че това, което се получава като родство и отношения между истинското художествено творчество и художествена наслада и истинското ясновидство, интересува днес повече духовния изследовател отколкото отношението на ясновидството към визионерните състояния, към аномалните състояния, които, макар и някои да се опитват да ги нарекат ясновидство, са свързани със състояния на тялото, а не представляват само душевни опитности. Обаче за да се разбере това действително родство между художествената фантазия и ясновиждането, необходимо е да разгледаме това, което в тесния смисъл на думата разделя двете едно от друго, и това нещо от много голямо значение. Който се намира творчески в художествената фантазия, той не ще обгърне сетивния свят за да го копира в себе си, какъвто е случаят в обикновеното възприемание и размишление върху възприеманото: той ще го измени, ще го идеализира, или наречете го още както щете.
към текста >>
Защото с това ясновидско
виждане
тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност
на
душата, независимо от инструмента
на
физическото тяло.
Доколкото съществува пълно съзнание, чрез което човек може през всяко време да се откъсне от това, което му се предава по пътя на ясновиждането. Духовната Наука също може да говори в един такъв случай за ясновиждане. Трябва да кажем, че съществуват допирни точки между художественото творчество, художествената фантазия и ясно виждащото съзнание, което може да се пренесе познаващо в духовния свят. Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят. При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят.
Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло.
Днес аз не мога да изложа, доколко е възможно душата да се пренесе свободна от тялото в духовния свят. Бих искал само предварително да кажа, че това, което се получава като родство и отношения между истинското художествено творчество и художествена наслада и истинското ясновидство, интересува днес повече духовния изследовател отколкото отношението на ясновидството към визионерните състояния, към аномалните състояния, които, макар и някои да се опитват да ги нарекат ясновидство, са свързани със състояния на тялото, а не представляват само душевни опитности. Обаче за да се разбере това действително родство между художествената фантазия и ясновиждането, необходимо е да разгледаме това, което в тесния смисъл на думата разделя двете едно от друго, и това нещо от много голямо значение. Който се намира творчески в художествената фантазия, той не ще обгърне сетивния свят за да го копира в себе си, какъвто е случаят в обикновеното възприемание и размишление върху възприеманото: той ще го измени, ще го идеализира, или наречете го още както щете. Важното не е направлението.
към текста >>
Обаче за да се разбере това действително родство между художествената фантазия и ясно
виждане
то, необходимо е да разгледаме това, което в тесния смисъл
на
думата разделя двете едно от друго, и това нещо от много голямо значение.
Въпреки това вярва се, че трябва да се подчертае именно по отношение на едно такова духовнонаучно виждане, както го разбираме тук, че художникът не трябва да се остави да му бъде отнета първичността чрез това, което е взето в изкуството съзнателно от духовния свят. При един такъв възглед се пропуска съществено в отношението между художествената фантазия и ясновидското виждане на духовния свят. Защото с това ясновидско виждане тук разбираме онова, което се развива напълно самостоятелно чрез чистата дейност на душата, независимо от инструмента на физическото тяло. Днес аз не мога да изложа, доколко е възможно душата да се пренесе свободна от тялото в духовния свят. Бих искал само предварително да кажа, че това, което се получава като родство и отношения между истинското художествено творчество и художествена наслада и истинското ясновидство, интересува днес повече духовния изследовател отколкото отношението на ясновидството към визионерните състояния, към аномалните състояния, които, макар и някои да се опитват да ги нарекат ясновидство, са свързани със състояния на тялото, а не представляват само душевни опитности.
Обаче за да се разбере това действително родство между художествената фантазия и ясновиждането, необходимо е да разгледаме това, което в тесния смисъл на думата разделя двете едно от друго, и това нещо от много голямо значение.
Който се намира творчески в художествената фантазия, той не ще обгърне сетивния свят за да го копира в себе си, какъвто е случаят в обикновеното възприемание и размишление върху възприеманото: той ще го измени, ще го идеализира, или наречете го още както щете. Важното не е направлението. Дали човек схваща нещата реалистично или идеалистично, дали той е импресионист или експресионист, това няма значение, обаче във всяко художествено творчество живее едно преобразуване на това, което иначе човек копира от действителността. Но в художественото творчество остава живо това, което може да се нарече възприемание на външния свят. Художникът се придържа към възприятието на външния свят.
към текста >>
В подсъзнанието
на
художника продължава да действува всичко, което той е приел в живота, и колкото по-добре продължава да действува в душата това, което се е отложило в нея, колкото по-
бога
то е то, толкова по-
бога
то става художественото творчество като насочване
на
личността, към външните сетивни впечатления, към мислителната и възпоменателна способност, толкова по-
бога
то ще живее художественото творчество в художествената фантазия.
Важното не е направлението. Дали човек схваща нещата реалистично или идеалистично, дали той е импресионист или експресионист, това няма значение, обаче във всяко художествено творчество живее едно преобразуване на това, което иначе човек копира от действителността. Но в художественото творчество остава живо това, което може да се нарече възприемание на външния свят. Художникът се придържа към възприятието на външния свят. В това художествено творчество остава да съществува външното възприятие и това, което е свързано с него в способността за спомняне, в паметта.
В подсъзнанието на художника продължава да действува всичко, което той е приел в живота, и колкото по-добре продължава да действува в душата това, което се е отложило в нея, колкото по-богато е то, толкова по-богато става художественото творчество като насочване на личността, към външните сетивни впечатления, към мислителната и възпоменателна способност, толкова по-богато ще живее художественото творчество в художествената фантазия.
Но не е такъв случаят при това, което живее в ясновидството в онази личност, която прониква чрез свръхсетивното виждане в духовния свят. Същественото е, че човек прониква в духовния свят само тогава, когато той може да наложи мълчание както на външното сетивно виждане, така и на мисленето и на възпоменателната способност за външните сетивни впечатления трябва да замълчат напълно при свръхсетивното познание. Трудно е да обясним на нашите съвременници, че нещо подобно е възможно, че в нейната дремеща сили душата може действително да стигне до едно такова укрепване, че душевният живот още съществува в пълна оживеност, когато мислителната и възприемателната способност са подтиснати. Ето защо на стремежа към свръхсетивно познание, когато този стремеж бива развит методически, не може да се възрази, че при волевото ясновидство имаме работа само с нещо от рода на възпоменанията, което се издига от подсъзнанието в съзнанието. Същественото е това, че този, който като духовен изследовател иска да проникне в духовния свят, се научава да познава метода, който прави възможно да бъде изключено напълно възпоменанието, а именно до такава степен, че неговата душа да живее само в настоящи впечатления, в които не се примесва нищо от възпоменанията, които се надигат от подсъзнанието.
към текста >>
Но не е такъв случаят при това, което живее в ясновидството в онази личност, която прониква чрез свръхсетивното
виждане
в духовния свят.
Дали човек схваща нещата реалистично или идеалистично, дали той е импресионист или експресионист, това няма значение, обаче във всяко художествено творчество живее едно преобразуване на това, което иначе човек копира от действителността. Но в художественото творчество остава живо това, което може да се нарече възприемание на външния свят. Художникът се придържа към възприятието на външния свят. В това художествено творчество остава да съществува външното възприятие и това, което е свързано с него в способността за спомняне, в паметта. В подсъзнанието на художника продължава да действува всичко, което той е приел в живота, и колкото по-добре продължава да действува в душата това, което се е отложило в нея, колкото по-богато е то, толкова по-богато става художественото творчество като насочване на личността, към външните сетивни впечатления, към мислителната и възпоменателна способност, толкова по-богато ще живее художественото творчество в художествената фантазия.
Но не е такъв случаят при това, което живее в ясновидството в онази личност, която прониква чрез свръхсетивното виждане в духовния свят.
Същественото е, че човек прониква в духовния свят само тогава, когато той може да наложи мълчание както на външното сетивно виждане, така и на мисленето и на възпоменателната способност за външните сетивни впечатления трябва да замълчат напълно при свръхсетивното познание. Трудно е да обясним на нашите съвременници, че нещо подобно е възможно, че в нейната дремеща сили душата може действително да стигне до едно такова укрепване, че душевният живот още съществува в пълна оживеност, когато мислителната и възприемателната способност са подтиснати. Ето защо на стремежа към свръхсетивно познание, когато този стремеж бива развит методически, не може да се възрази, че при волевото ясновидство имаме работа само с нещо от рода на възпоменанията, което се издига от подсъзнанието в съзнанието. Същественото е това, че този, който като духовен изследовател иска да проникне в духовния свят, се научава да познава метода, който прави възможно да бъде изключено напълно възпоменанието, а именно до такава степен, че неговата душа да живее само в настоящи впечатления, в които не се примесва нищо от възпоменанията, които се надигат от подсъзнанието. Този метод позволява, щото с това, което мисли и изживява, душата да стои в един свят, който тя се опитва да проникне съзнателно, за да не остане нищо несъзнателно.
към текста >>
Същественото е, че човек прониква в духовния свят само тогава, когато той може да наложи мълчание както
на
външното сетивно
виждане
, така и
на
мисленето и
на
възпоменателната способност за външните сетивни впечатления трябва да замълчат напълно при свръхсетивното познание.
Но в художественото творчество остава живо това, което може да се нарече възприемание на външния свят. Художникът се придържа към възприятието на външния свят. В това художествено творчество остава да съществува външното възприятие и това, което е свързано с него в способността за спомняне, в паметта. В подсъзнанието на художника продължава да действува всичко, което той е приел в живота, и колкото по-добре продължава да действува в душата това, което се е отложило в нея, колкото по-богато е то, толкова по-богато става художественото творчество като насочване на личността, към външните сетивни впечатления, към мислителната и възпоменателна способност, толкова по-богато ще живее художественото творчество в художествената фантазия. Но не е такъв случаят при това, което живее в ясновидството в онази личност, която прониква чрез свръхсетивното виждане в духовния свят.
Същественото е, че човек прониква в духовния свят само тогава, когато той може да наложи мълчание както на външното сетивно виждане, така и на мисленето и на възпоменателната способност за външните сетивни впечатления трябва да замълчат напълно при свръхсетивното познание.
Трудно е да обясним на нашите съвременници, че нещо подобно е възможно, че в нейната дремеща сили душата може действително да стигне до едно такова укрепване, че душевният живот още съществува в пълна оживеност, когато мислителната и възприемателната способност са подтиснати. Ето защо на стремежа към свръхсетивно познание, когато този стремеж бива развит методически, не може да се възрази, че при волевото ясновидство имаме работа само с нещо от рода на възпоменанията, което се издига от подсъзнанието в съзнанието. Същественото е това, че този, който като духовен изследовател иска да проникне в духовния свят, се научава да познава метода, който прави възможно да бъде изключено напълно възпоменанието, а именно до такава степен, че неговата душа да живее само в настоящи впечатления, в които не се примесва нищо от възпоменанията, които се надигат от подсъзнанието. Този метод позволява, щото с това, което мисли и изживява, душата да стои в един свят, който тя се опитва да проникне съзнателно, за да не остане нищо несъзнателно. Когато помислим, че някои мистични, така наречени теософски стремежи проявяват копнеж за всевъзможни неясни, мъгливи неща, ние можем да разберем, че това, което тук разбираме като ясновидство бива смесвано с такива стремежи, даже от страна на тези, които вярват, че са негови привърженици.
към текста >>
Виждане
то в духовния свят е свързано с определени времена; знае се началото и краят
на
състоянието, в което душата е способна да се абстрахира напълно чрез собствената сила от впечатлението
на
сетивата, така че от всичко, при което външните се тива виждат цветове, чуват тонове, не съществува вече нищо.
Но важното не е това, а важното е, какво се разбира с това ясновидство. Тук може да се види, колко принципно се различава това ясновидство от художественото творчество. Двете почиват различно душевно устройство и душевно настроение: обаче този, който се стреми към свръхсетивното познание в смисъла, в който то се разбира тук, той ще има особени опитности с изкуството. Първо една главна опасност. Човек не може да бъде от сутрин до вечер духовен изследовател.
Виждането в духовния свят е свързано с определени времена; знае се началото и краят на състоянието, в което душата е способна да се абстрахира напълно чрез собствената сила от впечатлението на сетивата, така че от всичко, при което външните се тива виждат цветове, чуват тонове, не съществува вече нищо.
Именно чрез това гледане върху нещото се получава възприятието за духовния свят. Бих могъл да кажа: ясновидецът може да заличи всичко, което прониква от външния свят върху него, всичко, което се надига като вълна от обикновеното възпоменание в съзнанието на душата, но той не може да заличи, даже когато се пренесе в това състояние, определени впечатления, които му идват от художествени творби, които действително произхождат от творческата фантазия. Тук аз не искам да кажа, че в такива състояния ясновидецът има същите впечатления от художествените произведения, както неясновидецът. Такива впечатления той има в моментите, в които не се намира в състоянието на ясновиждане. Обаче в моментите на ясновидското състояние той има възможността да заличи на пълно сетивното, възпоминателното по отношение на външния свят, не обаче по отношение на изкуството, на художественото произведение, пред което застава.
към текста >>
Такива впечатления той има в моментите, в които не се намира в състоянието
на
ясно
виждане
.
Човек не може да бъде от сутрин до вечер духовен изследовател. Виждането в духовния свят е свързано с определени времена; знае се началото и краят на състоянието, в което душата е способна да се абстрахира напълно чрез собствената сила от впечатлението на сетивата, така че от всичко, при което външните се тива виждат цветове, чуват тонове, не съществува вече нищо. Именно чрез това гледане върху нещото се получава възприятието за духовния свят. Бих могъл да кажа: ясновидецът може да заличи всичко, което прониква от външния свят върху него, всичко, което се надига като вълна от обикновеното възпоменание в съзнанието на душата, но той не може да заличи, даже когато се пренесе в това състояние, определени впечатления, които му идват от художествени творби, които действително произхождат от творческата фантазия. Тук аз не искам да кажа, че в такива състояния ясновидецът има същите впечатления от художествените произведения, както неясновидецът.
Такива впечатления той има в моментите, в които не се намира в състоянието на ясновиждане.
Обаче в моментите на ясновидското състояние той има възможността да заличи на пълно сетивното, възпоминателното по отношение на външния свят, не обаче по отношение на изкуството, на художественото произведение, пред което застава. Това са опитности, които се специфицират. Констатира се, че ясновидецът има определени опитности с отделните изкуства. Именно в подробностите на въздействието такива думи като "изкуство" изгубват тяхното обикновено значение. От гледна точка на свръхсетивното познание отделните изкуства се превръщат в царства за себе си.
към текста >>
Волевите импулси се развиват обикновено в прояви навън; при ясно
виждане
то не трябва да настъпят никакви проявления навън.
Мисленето и възприятието не съществуват, обаче съществуват чувствуването и волението, но по съвършено друг начин отколкото в обикновения живот. Не трябва да се смесва свръхсетивното познание с мъгливото, чувствено претопяване в духовния живот, което трябва да се нарече мистика. Трябва да бъдем наясно, че свръхсетивното познание, въпреки че израства от чувствуването и волението, е нещо различно от чувствуването и волението /волята/. Към това трябва да се вземе под внимание, че за ясновидското познание чувствуването и волението трябва да изпълнят душата така, че тази душа почива, и че въобще и целият останал човек се намира в пълен покой. Трябва да настъпи това, в което човек не се намира при чувствуването и волението: чувствуването и волението трябва да се развият насочени напълно към вътрешността.
Волевите импулси се развиват обикновено в прояви навън; при ясновиждането не трябва да настъпят никакви проявления навън.
Дервишеството и други подобни са противоположни на познанието на духовния свят. Когато чувствуването и волението се развиват навътре, от тях израства една пълносветла, строго очертана дейност на душата. Израства една дейност на душата, на която са подобни образуванията на мислите. Нещо предметно, което не е по-малко определено пропито от действителност в сравнение с обикновеното мислене, израства за ясновидеца от чувствуването и волението. Именно при опитностите с изкуството можем да охарактеризираме това, което ясновидецът изживява по отделно в неговите душевни способности.
към текста >>
Мисленето, което царува в обикновения живот, няма нищо общо с действително то ясно
виждане
.
Израства една дейност на душата, на която са подобни образуванията на мислите. Нещо предметно, което не е по-малко определено пропито от действителност в сравнение с обикновеното мислене, израства за ясновидеца от чувствуването и волението. Именно при опитностите с изкуството можем да охарактеризираме това, което ясновидецът изживява по отделно в неговите душевни способности. Като се опитва да се пренесе в архитектурните форми и размер ни отношения, в това, което архитектът внася като по магия в своите постройки, той се чувствува сроден с тези архитектурни размерни отношения и хармонии, с това именно, което в него, в ясновидеца, се развива като съвършено друго мислене в сравнение със сянкообразното мислене на обикновения живот. Ясновидецът развива едно ново мислене, което не е така сродно с нищо друго освен с формите, в които архитектът мисли и които той създава.
Мисленето, което царува в обикновения живот, няма нищо общо с действително то ясновиждане.
Мисленето, което царува при ясновиждането, включва пространството в своето творческо изживяване. Ясновидецът знае, че с тези форми, които са живи мисъл-форми, той прониква в свръхсетивната действителност зад сетивния свят, но че той трябва да развие това проявяващо се в пространствени форми-мислене. Ясновидецът чувствува: във всичко това, което се проявява в хармонии на размерите и на формите, действуват волята и емоционалните чувства. Той се научава да познава силите на света в такива преминаващи през отношенията на размерите и числата форми, както те действуват в неговото мислене. Ето защо в своето мислене той се чувствува сроден с това, което архитектът оформя.
към текста >>
Мисленето, което царува при ясно
виждане
то, включва пространството в своето творческо изживяване.
Нещо предметно, което не е по-малко определено пропито от действителност в сравнение с обикновеното мислене, израства за ясновидеца от чувствуването и волението. Именно при опитностите с изкуството можем да охарактеризираме това, което ясновидецът изживява по отделно в неговите душевни способности. Като се опитва да се пренесе в архитектурните форми и размер ни отношения, в това, което архитектът внася като по магия в своите постройки, той се чувствува сроден с тези архитектурни размерни отношения и хармонии, с това именно, което в него, в ясновидеца, се развива като съвършено друго мислене в сравнение със сянкообразното мислене на обикновения живот. Ясновидецът развива едно ново мислене, което не е така сродно с нищо друго освен с формите, в които архитектът мисли и които той създава. Мисленето, което царува в обикновения живот, няма нищо общо с действително то ясновиждане.
Мисленето, което царува при ясновиждането, включва пространството в своето творческо изживяване.
Ясновидецът знае, че с тези форми, които са живи мисъл-форми, той прониква в свръхсетивната действителност зад сетивния свят, но че той трябва да развие това проявяващо се в пространствени форми-мислене. Ясновидецът чувствува: във всичко това, което се проявява в хармонии на размерите и на формите, действуват волята и емоционалните чувства. Той се научава да познава силите на света в такива преминаващи през отношенията на размерите и числата форми, както те действуват в неговото мислене. Ето защо в своето мислене той се чувствува сроден с това, което архитектът оформя. Когато в него оживява един нов живот на чувствата не този на обикновеното съзнание -, той се чувствува в известно отношение сроден с това, което архитектът и скулпторът създават във форми.
към текста >>
Душата е напълно съединена със звученето, душата е като разлята във вълните
на
тоновете Мога да кажа, че едва ли може да се получи чрез нещо едно такова прецизно
виждане
, едно такова образно
виждане
за възлизащата от морската пяна Афродита, освен когато човек схване начина, по който човешката душа живее в елемента
на
музикалното издигайки се нагоре, когато този музикален елемент бива схванат в ясновидското състояние.
Тя се състои в това, че бива развита не само тази духовна интелектуалност, а в това, човек да осъзнае своето съществуване вън от тялото в духовната действителност така, както осъзнава тук своето стоене във физическия свят, своето стоене с краката върху почвата, своето посягане към предметите и т.н. Като започне да знае себе си в духовния свят по този начин, да мисли и чувствува по този начин, как то току що казах, човек стига до там да развие едно дълбока чувствуване и воление, обаче едно воление /воля/ в духовния свят, което не се изразява в сетивния свят. Като изживява себе си в това воление, само тогава човек може да има опитностите с музиката и изкуството на поезията. Тогава се показва, че особено с новоразвитото чувствуване, което бива изживяно вън от тялото, е сродно онова, което човек изживява в свръхсетивното познание с музиката. В ясновиждащото състояние музиката бива изживяна различно отколкото в обикновеното съзнание: тя бива изживяна така, че човек се чувствува съединен с всеки отделен тон, с всяка мелодия, той живее с душата във вълнуващия се, звучащ живот.
Душата е напълно съединена със звученето, душата е като разлята във вълните на тоновете Мога да кажа, че едва ли може да се получи чрез нещо едно такова прецизно виждане, едно такова образно виждане за възлизащата от морската пяна Афродита, освен когато човек схване начина, по който човешката душа живее в елемента на музикалното издигайки се нагоре, когато този музикален елемент бива схванат в ясновидското състояние.
И така, както тази възлизаща от повърхността на морето Афродита би била заобиколена от летящи около нея създания на въздуха, които се приближават към нея като проявления на това, което е живо в пространството, така за ясновидеца се присъединява към музикалното поетичното. Чувствувайки се със своята душа издигнат вън от музикалното и все пак отново чувствувайки се вътре в него, чувствувайки се тъждествен с музикалното, за ясновидеца към музикалното се прибавя поетическото. Той изживява това в една интензивна форма. Това, което той изживява, зависи от степента, до която се е развил в ясновидството. С поетическото изкуство положението е особено.
към текста >>
Това става, като той съизживява това, което изживява в този свят, така, че го превръща във вътрешно
виждане
, в имагинация и го изпълва, ако мога да се изразя така, с душевно вещество.
Той гледа това, което е истинно, което е образувано от творческите закони, от които твори природата, и го отделя рязко от това, което е създадено само от човешкото въображение, защото хората искат да създават поезия също и когато те не са свързани във фантазията с творческите сили на Всемира. Такива са изживяванията по отношение на поезията и музиката. По особен начин изживява свръхсетивното познание живописта. За свръхсетивното познание живописта стои като самотна. И понеже ясновидецът ще употребя едно тривиално сравнение понеже ясновидецът е принуден както геометърът, който се стреми да нанесе върху повърхнината с помощта на кръгове и линии това, което има само в своята представа, за да го направи нагледно, ясновидецът също е принуден да превърне в сгъстен свят, в свят на формите изживяването на духовния свят, това, което той изживява като безформено.
Това става, като той съизживява това, което изживява в този свят, така, че го превръща във вътрешно виждане, в имагинация и го изпълва, ако мога да се изразя така, с душевно вещество.
Той прави това така, че създава така да се каже във вътрешното, творческо, ясновидско състояние подобие на живописта. Живописецът образува своята фантазия свързвайки вътрешните формиращи сили със сетивното виждане, което той изживява така, както се нуждае от него. Той отива отвън навътре до там, където преобразува живеещото в пространството така, че действува в линии, форми, цветове. Той довежда това до повърхността на живописната нагледност. Ясновидецът идва от противоположната страна.
към текста >>
Живописецът образува своята фантазия свързвайки вътрешните формиращи сили със сетивното
виждане
, което той изживява така, както се нуждае от него.
По особен начин изживява свръхсетивното познание живописта. За свръхсетивното познание живописта стои като самотна. И понеже ясновидецът ще употребя едно тривиално сравнение понеже ясновидецът е принуден както геометърът, който се стреми да нанесе върху повърхнината с помощта на кръгове и линии това, което има само в своята представа, за да го направи нагледно, ясновидецът също е принуден да превърне в сгъстен свят, в свят на формите изживяването на духовния свят, това, което той изживява като безформено. Това става, като той съизживява това, което изживява в този свят, така, че го превръща във вътрешно виждане, в имагинация и го изпълва, ако мога да се изразя така, с душевно вещество. Той прави това така, че създава така да се каже във вътрешното, творческо, ясновидско състояние подобие на живописта.
Живописецът образува своята фантазия свързвайки вътрешните формиращи сили със сетивното виждане, което той изживява така, както се нуждае от него.
Той отива отвън навътре до там, където преобразува живеещото в пространството така, че действува в линии, форми, цветове. Той довежда това до повърхността на живописната нагледност. Ясновидецът идва от противоположната страна. Той сгъстява това, което се на мира в неговата ясновидска дейност, до душевно оцветяване; той пропива с цветове това, което иначе е безцветно, като че илюстрира вътрешно, образува имагинации. Трябва само да си представим по пра вилен начин, че онова, което от една страна донася живописецът, идва от противоположната страна в това, което ясновидецът създава отвътре навън.
към текста >>
Когато ясновидецът казва, че това, което вижда, е червено, той изживява това, което иначе се изживява при червения цвят; изживяването е същото при
виждане
то
на
червеното, само че то е духовно.
Той сгъстява това, което се на мира в неговата ясновидска дейност, до душевно оцветяване; той пропива с цветове това, което иначе е безцветно, като че илюстрира вътрешно, образува имагинации. Трябва само да си представим по пра вилен начин, че онова, което от една страна донася живописецът, идва от противоположната страна в това, което ясновидецът създава отвътре навън. За да можете да си представите това, прочетете елементарните основни понятия в последните глави на Гьотевото "Учение за цветовете" върху сетивно-моралното въздействие на цветовете, където Гьоте казва, че всеки цвят предизвиква едно душевно състояние. Това душевно състояние ясновидецът получава като нещо последно, с него той оцветява това, което иначе би било безцветно и безформено. Когато ясновидецът говори за аура и други подобни неща и казва, че това, което вижда, има определени цветове, трябва да бъдем наясно, че той оцветява това, което изживява вътрешно с тези душевни състояния.
Когато ясновидецът казва, че това, което вижда, е червено, той изживява това, което иначе се изживява при червения цвят; изживяването е същото при виждането на червеното, само че то е духовно.
Едно и също нещо е това, което ясновидецът вижда и което художникът създава на платното, обаче гледано от различни страни. Така ясновидецът се среща с живописеца. Срещата е едно забележително, пълно със значение изживяване. Тази среща прави живописта да изглежда като едно особено свойство на свръхсетивното познание. Това проличава особено при едно явление, което трябва да стане за всяка душа един особен проблем: при инкарната, при цвета на човешката плът, който всъщност за този, който иска да проникне вътрешно в такива неща, съдържа в себе си също така нещо пълно с тайнственост както и очарователно, което ни позволява да вникнем в дълбоки отношения на природата и на духа.
към текста >>
Когато се говори за ясновидеца, за ясно
виждане
то, хората мислят, че с това се разбира нещо, което само няколко побъркани личности имат, което стои напълно вън от живота.
Срещата е едно забележително, пълно със значение изживяване. Тази среща прави живописта да изглежда като едно особено свойство на свръхсетивното познание. Това проличава особено при едно явление, което трябва да стане за всяка душа един особен проблем: при инкарната, при цвета на човешката плът, който всъщност за този, който иска да проникне вътрешно в такива неща, съдържа в себе си също така нещо пълно с тайнственост както и очарователно, което ни позволява да вникнем в дълбоки отношения на природата и на духа. Ясновидецът изживява по особен начин този инкарнат. Тук бих искал да обърна вниманието върху едно нещо.
Когато се говори за ясновидеца, за ясновиждането, хората мислят, че с това се разбира нещо, което само няколко побъркани личности имат, което стои напълно вън от живота.
Но не е така. Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота. Но не е така. Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота. Ние не бихме могли да стоим в живото, ако всички не бихме били ясновидци за определени неща.
към текста >>
Това, което е сериозно ясно
виждане
, винаги съществува в живота.
Това проличава особено при едно явление, което трябва да стане за всяка душа един особен проблем: при инкарната, при цвета на човешката плът, който всъщност за този, който иска да проникне вътрешно в такива неща, съдържа в себе си също така нещо пълно с тайнственост както и очарователно, което ни позволява да вникнем в дълбоки отношения на природата и на духа. Ясновидецът изживява по особен начин този инкарнат. Тук бих искал да обърна вниманието върху едно нещо. Когато се говори за ясновидеца, за ясновиждането, хората мислят, че с това се разбира нещо, което само няколко побъркани личности имат, което стои напълно вън от живота. Но не е така.
Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота.
Но не е така. Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота. Ние не бихме могли да стоим в живото, ако всички не бихме били ясновидци за определени неща. Това има голямо значение, че ясновидецът, който е считан сериозно за такъв, не разбира нещо, което стои вън от живота, а нещо, което представлява само едно завишение на живота в определени страни. Кога ние сме ясновиждащи в обикновения живот?
към текста >>
Това, което е сериозно ясно
виждане
, винаги съществува в живота.
Тук бих искал да обърна вниманието върху едно нещо. Когато се говори за ясновидеца, за ясновиждането, хората мислят, че с това се разбира нещо, което само няколко побъркани личности имат, което стои напълно вън от живота. Но не е така. Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота. Но не е така.
Това, което е сериозно ясновиждане, винаги съществува в живота.
Ние не бихме могли да стоим в живото, ако всички не бихме били ясновидци за определени неща. Това има голямо значение, че ясновидецът, който е считан сериозно за такъв, не разбира нещо, което стои вън от живота, а нещо, което представлява само едно завишение на живота в определени страни. Кога ние сме ясновиждащи в обикновения живот? Ние сме ясновидци в един случай, който днес не се познава затова, понеже изхождайки от материалистичния възглед хората са си образували всевъзможни умувания върху начина, по който ние долавяме един чужд Аз, когато стоим срещу един чужд физически човек. Днес вече съществуват хора, които казват: ние възприемаме, долавяме душата на един друг човек само чрез едно подсъзнателно заключение.
към текста >>
Това е едно ясно
виждане
, което съществува винаги и навсякъде в живота.
Цветът, формата и повърхността на един кристал ни се натрапват като нещо, което са самите те. Повърхността, оцветението при човека, сами изчезват, стават, идейно казано, прозрачни. Сетивното възприятие на другия човек се заличава духовно: ние възприемаме непосредствено другата душа. Това е едно непосредствено пренасяне в другата душа, един пълен с тайнственост, чуден процес в душата, когато стоим срещу другия човек в нашето собствено човешко същество. Тук става едно действително излизане на душата, едно преминаване към другия.
Това е едно ясновиждане, което съществува винаги и навсякъде в живота.
Този вид ясновиждане е свързано вътрешно с тайната на инкарната. Това забелязва ясновидецът, когато той се издига да най-трудния проблем на ясновидството: да възприема ясновиждащо инкарната. За обикновеното виждане инкарната има нещо спокойно, за ясновидецът вижда инкарната не като нещо завършено, той го възприема като едно средно състояние между други две. Когато ясновидецът се концентрира върху оцветението на човека, той възприема тогава едно непрестанно колебание на човека между побледняване и един вид изчервяване, което е едно по-висше изчервяване в сравнение с обикновеното изчервяване и което за ясновидеца преминава в един вид излъчване на топлина. Това са двете гранични състояния, между които се колебае оцветението на човека и в средата на които стои инкарнатът.
към текста >>
Този вид ясно
виждане
е свързано вътрешно с тайната
на
инкарната.
Повърхността, оцветението при човека, сами изчезват, стават, идейно казано, прозрачни. Сетивното възприятие на другия човек се заличава духовно: ние възприемаме непосредствено другата душа. Това е едно непосредствено пренасяне в другата душа, един пълен с тайнственост, чуден процес в душата, когато стоим срещу другия човек в нашето собствено човешко същество. Тук става едно действително излизане на душата, едно преминаване към другия. Това е едно ясновиждане, което съществува винаги и навсякъде в живота.
Този вид ясновиждане е свързано вътрешно с тайната на инкарната.
Това забелязва ясновидецът, когато той се издига да най-трудния проблем на ясновидството: да възприема ясновиждащо инкарната. За обикновеното виждане инкарната има нещо спокойно, за ясновидецът вижда инкарната не като нещо завършено, той го възприема като едно средно състояние между други две. Когато ясновидецът се концентрира върху оцветението на човека, той възприема тогава едно непрестанно колебание на човека между побледняване и един вид изчервяване, което е едно по-висше изчервяване в сравнение с обикновеното изчервяване и което за ясновидеца преминава в един вид излъчване на топлина. Това са двете гранични състояния, между които се колебае оцветението на човека и в средата на които стои инкарнатът. За ясновидеца това се превръща в едно трептение насам и нататък.
към текста >>
За обикновеното
виждане
инкарната има нещо спокойно, за ясновидецът вижда инкарната не като нещо завършено, той го възприема като едно средно състояние между други две.
Това е едно непосредствено пренасяне в другата душа, един пълен с тайнственост, чуден процес в душата, когато стоим срещу другия човек в нашето собствено човешко същество. Тук става едно действително излизане на душата, едно преминаване към другия. Това е едно ясновиждане, което съществува винаги и навсякъде в живота. Този вид ясновиждане е свързано вътрешно с тайната на инкарната. Това забелязва ясновидецът, когато той се издига да най-трудния проблем на ясновидството: да възприема ясновиждащо инкарната.
За обикновеното виждане инкарната има нещо спокойно, за ясновидецът вижда инкарната не като нещо завършено, той го възприема като едно средно състояние между други две.
Когато ясновидецът се концентрира върху оцветението на човека, той възприема тогава едно непрестанно колебание на човека между побледняване и един вид изчервяване, което е едно по-висше изчервяване в сравнение с обикновеното изчервяване и което за ясновидеца преминава в един вид излъчване на топлина. Това са двете гранични състояния, между които се колебае оцветението на човека и в средата на които стои инкарнатът. За ясновидеца това се превръща в едно трептение насам и нататък. Чрез побледняването ясновидецът разбира, какъв е човекът във вътрешността, в душата и интелекта, а чрез изчервяването се познава, какъв е човекът като волево импулсивно същество, какъв е той в отношение с външния свят. Трепти това, което в по-висока степен се намери във вътрешния характер на човека.
към текста >>
Бих искал да изложа това от една друга страна, където привидно се говори за нещо научно, което сочи към нещо, което трябва все повече да се развие, за да се построят мостове от една страна между обикновеното
виждане
на
действителността и от друга страна изживяването
на
художествената фантазия и свръхсетивно то познание.
Ясновидецът има едно особено отношение също и към езика. Сега възниква въпросът: На какво се дължи, че ясновидецът има такива отношения към художника, че съществуват такива отношения между ясновидеца и човека на изкуството? На какво се дължи, че ясновидецът не може да не вземе под внимание впечатлението създадено от едно произведение на изкуството? Това се дължи на факта, че в произведението на изкуството се явява нещо сродно със свръхсетивното познание, само че в една друга дреха. Това се дължи на факта, че вътрешния живот на човека е много по-сложен, отколкото може да си представи днешната наука.
Бих искал да изложа това от една друга страна, където привидно се говори за нещо научно, което сочи към нещо, което трябва все повече да се развие, за да се построят мостове от една страна между обикновеното виждане на действителността и от друга страна изживяването на художествената фантазия и свръхсетивно то познание.
Искам да запитам: на какво се дължи, че творящия музикант произвежда от своята вътрешност онова, което живее в неговите тонове? Тук трябва да бъдем наясно, че това, което се нарича обикновено себепознание, е нещо още абстрактно. Даже това, което мистиците или мъгливите теософи си представят със себепознанието, е нещо много абстрактно. Когато някой вярва, че изживява божественото в своята душа, това е нещо съвсем неясно пред действителното, конкретното ясновиждане. То е нещо твърде мъгливо.
към текста >>
Когато някой вярва, че изживява божественото в своята душа, това е нещо съвсем неясно пред действителното, конкретното ясно
виждане
.
Това се дължи на факта, че вътрешния живот на човека е много по-сложен, отколкото може да си представи днешната наука. Бих искал да изложа това от една друга страна, където привидно се говори за нещо научно, което сочи към нещо, което трябва все повече да се развие, за да се построят мостове от една страна между обикновеното виждане на действителността и от друга страна изживяването на художествената фантазия и свръхсетивно то познание. Искам да запитам: на какво се дължи, че творящия музикант произвежда от своята вътрешност онова, което живее в неговите тонове? Тук трябва да бъдем наясно, че това, което се нарича обикновено себепознание, е нещо още абстрактно. Даже това, което мистиците или мъгливите теософи си представят със себепознанието, е нещо много абстрактно.
Когато някой вярва, че изживява божественото в своята душа, това е нещо съвсем неясно пред действителното, конкретното ясновиждане.
То е нещо твърде мъгливо. Става ясно това, че човекът има от една страна своето вътрешно изживяване, своите мисли, чувства, волеви импулси; той може да се потопи в този вътрешен живот, като нарича това мистика, философия, наука. Когато човек се научи да познава това, което е живо, той знае: всичко това е твърде тънко, макар и да се опитаме да го сгъстим вътрешно. Даже с интензивната мистика човек витае над действителността, не стига до истинската действителност, изживява само вътрешни копия, изображения, изживява действия на действителността. Той не изживява действителност също и с обикновеното наблюдение на природата, което застава срещу материалните процеси.
към текста >>
Тя не може да бъде преодоляна по никакъв друг начин освен чрез това, че в душата бъде развито свръхсетивното
виждане
, такова
виждане
, каквото аз днес показах чрез неговото отношение към художественото.
Вярна е това, което Дю Боа Реймонд казва: наблюдението на природата не може никога да стигне до там да схване онова, което се намира в пространството. Когато естественикът говори за материя, която съществува там в пространството, тази материя не може да бъде намерена с това, с което се опитваме да схванем действителността. За обикновеното съзнание положението остава такова, че от една страна имаме вътрешния живот, който не прониква до действителността, от друга страна външната действителност, която не е достъпна за вътрешния живот. Между двете съществува една пропаст. Тази пропаст, която трябва да познаваме, е една пречка за човешкото познание.
Тя не може да бъде преодоляна по никакъв друг начин освен чрез това, че в душата бъде развито свръхсетивното виждане, такова виждане, каквото аз днес показах чрез неговото отношение към художественото.
Когато бъде развито това виждане, човек влиза в едно външно отношение към самия себе си и към материалната действителност, която съществува като тяло. Тялото става нещо ново, не остава чупливото нещо, кое то е недостъпно за вътрешния живот на човека. Вътрешният живот не остава нещо пърхащо над действителността, а се пропива, прониква се в собственото тяло с това, което в тялото има материално съществуване. Обаче всяко материално съществуване съдържа духовно съществуване. Нека се опитаме да доведем това пред нашия поглед във връзка с музикалното изкуство.
към текста >>
Когато бъде развито това
виждане
, човек влиза в едно външно отношение към самия себе си и към материалната действителност, която съществува като тяло.
Когато естественикът говори за материя, която съществува там в пространството, тази материя не може да бъде намерена с това, с което се опитваме да схванем действителността. За обикновеното съзнание положението остава такова, че от една страна имаме вътрешния живот, който не прониква до действителността, от друга страна външната действителност, която не е достъпна за вътрешния живот. Между двете съществува една пропаст. Тази пропаст, която трябва да познаваме, е една пречка за човешкото познание. Тя не може да бъде преодоляна по никакъв друг начин освен чрез това, че в душата бъде развито свръхсетивното виждане, такова виждане, каквото аз днес показах чрез неговото отношение към художественото.
Когато бъде развито това виждане, човек влиза в едно външно отношение към самия себе си и към материалната действителност, която съществува като тяло.
Тялото става нещо ново, не остава чупливото нещо, кое то е недостъпно за вътрешния живот на човека. Вътрешният живот не остава нещо пърхащо над действителността, а се пропива, прониква се в собственото тяло с това, което в тялото има материално съществуване. Обаче всяко материално съществуване съдържа духовно съществуване. Нека се опитаме да доведем това пред нашия поглед във връзка с музикалното изкуство. През време когато човек развива музикални или други представи и има възприятия в обикновеното съзнание, вътре в неговото тяло стават сложни процеси, сложни състояния.
към текста >>
Както човек се прониква от вътре със способността да може правилно да микроскопира при това вътрешно
виждане
не пречи
на
външното, а го подбужда -, така ще дойде време, когато действителното ясновидство ще пропива, ще подпомага и прониква плодотворно елементарната продуктивна способност
на
художника.
Ние живеем в такова време, когато човечеството трябва да стане все по-съзнателно и по-съзнателно, все по-свободно и по-свободно. Ето защо върху изкуството трябва да бъде разлята светлината на ясновидството от самия художник и чрез това ще бъде построен мостът между несмущаващите се едно друго изкуство и ясновидство. Ние можем да разберем, че художникът се чувствува смущаван, когато се развива наука на изкуството по модела на по-новата естествена наука или на умствено-научната естетика, както тя се схваща днес. Едно познание, което прониква виждащо в действителното изкуство, една такава наука не съществува още днес; някога тя не ще бъде чувствувана от художниците като смущаваща, а като оплодотворяваща. Който микроскопира, знае как трябва да подходи, за да се научи да вижда правилно нещата.
Както човек се прониква от вътре със способността да може правилно да микроскопира при това вътрешно виждане не пречи на външното, а го подбужда -, така ще дойде време, когато действителното ясновидство ще пропива, ще подпомага и прониква плодотворно елементарната продуктивна способност на художника.
Често пъти криво се разбира това, което е истинско ясновидство, защото хората се представят свръхсетивната наука твърде много по модела на обикновената сетивна наука и на обикновеното сетивно познание. Хората, които пристъпват към Духовната Наука, се чувствуват обаче по някога разочаровани: те не намират така удобни отговорите на техните необмислени достатъчно въпроси, а намират други светове, които понякога имат много по-дълбоки загадки отколкото тези в сетивния свят. Чрез навлиза нето в Духовната Наука възникват нови загадки, които не се решават теоретически, а обещават да се разширят живо в процеса на живота и така да създадат нови загадки. Когато човек живее в тази по-висша жизненост, той остава сроден на изкуството. Хебел изисква конфликти, които трябва да останат неразрешени, и той чувствува при Грилпарцер еснафски това, че този последният, въпреки всичката красота, устройва нещата така, че конфликтите се разширяват, когато авторът е по-умен от самият герой, който описва.
към текста >>
17.
10. Дорнах, 9 април 1921 г.
GA_271 Изкуство и познание на изкуството Основите на една нова естетика
Преди да тръгне
на
юг, той беше търсил заедно с Хердер в четенето
на
Спиноза
Бога
в духовно-душевната проява
на
сетивното във външния сетивен свят.
Тук бих искал отново да обърна погледа си към действителността и тази действителност е налице; тя също се е развила и проявила в хода на човешкото развитие. Когато Гьоте беше достигнал възрастта, в която Новалис напусна физическия свят от своето музикално-поетическо настроение, в душата на Гьоте се роди най-дълбокият копнеж да проникне в онзи художествен свят, който е стигнал до най-голяма висота в изобразяването на онази същност, която може да се прояви в пространството и времето. На тази възраст в Гьоте се разгоря копнежът да слезе на юг, за да долови в италианските произведения на изкуството в пространството и времето нещо от това, от което е творило едно изкуство, което добре е разбирало да внесе истински художествено пространствените и временните форми, преди всичко в пространствените форми. И когато после Гьоте стоеше пред италианските произведения на изкуството и онова, което можеше да говори от пространството не само на сетивата, а на душата, от неговата душа се изтръгна мисълта: тук той разбра, как гърците, творчеството на които той вярваше да познава отново в тези произведения на изкуството, са творили така, както самата природа твори, и той вярваше, че се намира по следите на законите, които създават природата. И от него се изтръгна по отношение на душевното и духовното, което стоеше там срещу него от формите на пространството, религиозното чувство: тук има необходимост, тук е Бог.
Преди да тръгне на юг, той беше търсил заедно с Хердер в четенето на Спиноза Бога в духовно-душевната проява на сетивното във външния сетивен свят.
В него беше останало настроението, което го бе тласкало да търси своя Бог в Бога на Спиноза, заедно със Хердер. Но неговата душа не беше задоволена. Това, което той беше търсил във философията на Спиноза върху Бога, то оживя в неговата душа, когато стоеше пред произведенията на изкуството, в които вярваше, че отново предчувствува гръцкото пространствено изкуство, и тогава в него се роди чувството: тук има необходимост, тук е Бог. Какво беше почувствувал той? Той явно беше почувствувал, как на гръцките произведения на изкуството в архитектурата и скулптурата беше творило онова, което живее в човека като духовно-душевно естество, което иска да се прояви навън в пространството и което се отдава на пространството, а при живописта то се отдава също пространствено на времето.
към текста >>
В него беше останало настроението, което го бе тласкало да търси своя Бог в
Бога
на
Спиноза, заедно със Хердер.
Когато Гьоте беше достигнал възрастта, в която Новалис напусна физическия свят от своето музикално-поетическо настроение, в душата на Гьоте се роди най-дълбокият копнеж да проникне в онзи художествен свят, който е стигнал до най-голяма висота в изобразяването на онази същност, която може да се прояви в пространството и времето. На тази възраст в Гьоте се разгоря копнежът да слезе на юг, за да долови в италианските произведения на изкуството в пространството и времето нещо от това, от което е творило едно изкуство, което добре е разбирало да внесе истински художествено пространствените и временните форми, преди всичко в пространствените форми. И когато после Гьоте стоеше пред италианските произведения на изкуството и онова, което можеше да говори от пространството не само на сетивата, а на душата, от неговата душа се изтръгна мисълта: тук той разбра, как гърците, творчеството на които той вярваше да познава отново в тези произведения на изкуството, са творили така, както самата природа твори, и той вярваше, че се намира по следите на законите, които създават природата. И от него се изтръгна по отношение на душевното и духовното, което стоеше там срещу него от формите на пространството, религиозното чувство: тук има необходимост, тук е Бог. Преди да тръгне на юг, той беше търсил заедно с Хердер в четенето на Спиноза Бога в духовно-душевната проява на сетивното във външния сетивен свят.
В него беше останало настроението, което го бе тласкало да търси своя Бог в Бога на Спиноза, заедно със Хердер.
Но неговата душа не беше задоволена. Това, което той беше търсил във философията на Спиноза върху Бога, то оживя в неговата душа, когато стоеше пред произведенията на изкуството, в които вярваше, че отново предчувствува гръцкото пространствено изкуство, и тогава в него се роди чувството: тук има необходимост, тук е Бог. Какво беше почувствувал той? Той явно беше почувствувал, как на гръцките произведения на изкуството в архитектурата и скулптурата беше творило онова, което живее в човека като духовно-душевно естество, което иска да се прояви навън в пространството и което се отдава на пространството, а при живописта то се отдава също пространствено на времето. И Гьоте е преживял психологически и другото, което се намира на полярната страна на Новалисовото изживяване.
към текста >>
Това, което той беше търсил във философията
на
Спиноза върху
Бога
, то оживя в неговата душа, когато стоеше пред произведенията
на
изкуството, в които вярваше, че отново предчувствува гръцкото пространствено изкуство, и тогава в него се роди чувството: тук има необходимост, тук е Бог.
И когато после Гьоте стоеше пред италианските произведения на изкуството и онова, което можеше да говори от пространството не само на сетивата, а на душата, от неговата душа се изтръгна мисълта: тук той разбра, как гърците, творчеството на които той вярваше да познава отново в тези произведения на изкуството, са творили така, както самата природа твори, и той вярваше, че се намира по следите на законите, които създават природата. И от него се изтръгна по отношение на душевното и духовното, което стоеше там срещу него от формите на пространството, религиозното чувство: тук има необходимост, тук е Бог. Преди да тръгне на юг, той беше търсил заедно с Хердер в четенето на Спиноза Бога в духовно-душевната проява на сетивното във външния сетивен свят. В него беше останало настроението, което го бе тласкало да търси своя Бог в Бога на Спиноза, заедно със Хердер. Но неговата душа не беше задоволена.
Това, което той беше търсил във философията на Спиноза върху Бога, то оживя в неговата душа, когато стоеше пред произведенията на изкуството, в които вярваше, че отново предчувствува гръцкото пространствено изкуство, и тогава в него се роди чувството: тук има необходимост, тук е Бог.
Какво беше почувствувал той? Той явно беше почувствувал, как на гръцките произведения на изкуството в архитектурата и скулптурата беше творило онова, което живее в човека като духовно-душевно естество, което иска да се прояви навън в пространството и което се отдава на пространството, а при живописта то се отдава също пространствено на времето. И Гьоте е преживял психологически и другото, което се намира на полярната страна на Новалисовото изживяване. Гьоте е изживял, как, когато човек прониква в своята вътрешност в пространство и време и иска да остане поетично-музикален, пространството и времето се претопяват в човешкото схващане. Гьоте е почувствувал, когато човекът вработи своето духовно-душевно естество, когато го вдълбава с длетото в пространственото и времевото, така че духовно-душевното отново се явява от пространственото и времевото вече обективирано.
към текста >>
Тогава духовно-душевното спира и се задържа във вътрешността
на
човека, и когато това духовно-душевно иска да се обясни с материалния свят, тогава в прозаичната действителност не са приети времето и пространството, тогава пространството и времето биват претопени в човешкото
виждане
.
Кое е при Гьоте това, което го тласка да чувствува най-пълната необходимост на творчеството на природата в изобразителните изкуства, да чувствува напълно несвободната необходимост на творчеството на природата при пространствените, при материалните произведения на изкуството? Кое е това, което го тласка тук, да каже въпреки чувствуването на необходимостта: Тук е Бог? На двата полюса, при Новалис и при Гьоте, където на единия полюс се намира целната точка, до която трябва да доведе пътят в психологичното разбиране на поетичното и на музикалното, където на другия полюс се намира целната точка, до която трябва да стигне психологическото разбиране, когато то иска да схване архитектурното и скулптурното, на двата полюса се намира едно изживяване, което в областта на изкуството бива изживяно вътрешно и по отношение на което съществува най-великата задача на действителността то да бъде внесено също и навън в света: изживяването на човешката свобода. Духовно-душевното прониква формиращо в обикновеното духовно-физическо-сетивно изживяване стигайки до организма на сетивата; тогава то прави да проблесне в сетивата това, което е външна физическо-материална действителност и в сетивата се среща външната физическо-материална действителност с вътрешното духовно-душевно съществувание и става онова пълно с тайнственост свързване, което създава толкова много грижи на физиологията и на психологията. Тогава, когато някой се ражда в живота с първично-поетичната музикална заложба, която се задържа в самата себе си така, че иска да се устреми навън под звуците на музиката, тогава това духовно-душевно не прониква до заливите на сетивата, тогава то одушевява и одухотворява целия организъм, превръщайки го в един цялостен сетивен орган, тогава то поставя целия човек в света така, както иначе е поставено в света отделното око или отделното ухо.
Тогава духовно-душевното спира и се задържа във вътрешността на човека, и когато това духовно-душевно иска да се обясни с материалния свят, тогава в прозаичната действителност не са приети времето и пространството, тогава пространството и времето биват претопени в човешкото виждане.
Така е на единия полюс. Тук душата живее в поетично-музикалното в нейната свобода, защото тя е организирана така, че претопява действителността на пространството и времето в нейното виждане. Тук, без да докосва почвата на физическо-прозаичното съществуване, душата живее в свобода, в една свобода обаче, която не може да проникне надолу в тази прозаична действителност. А на другия полюс душата, духът на човека живее така, както те са живели приблизително в Гьоте. Това душевно и духовно естество е толкова силно, че то не прониква телесно-физическото естество на човека само до заливите на сетивата, а прониква тези сетива и се простира още вън от сетивата.
към текста >>
Тук душата живее в поетично-музикалното в нейната свобода, защото тя е организирана така, че претопява действителността
на
пространството и времето в нейното
виждане
.
На двата полюса, при Новалис и при Гьоте, където на единия полюс се намира целната точка, до която трябва да доведе пътят в психологичното разбиране на поетичното и на музикалното, където на другия полюс се намира целната точка, до която трябва да стигне психологическото разбиране, когато то иска да схване архитектурното и скулптурното, на двата полюса се намира едно изживяване, което в областта на изкуството бива изживяно вътрешно и по отношение на което съществува най-великата задача на действителността то да бъде внесено също и навън в света: изживяването на човешката свобода. Духовно-душевното прониква формиращо в обикновеното духовно-физическо-сетивно изживяване стигайки до организма на сетивата; тогава то прави да проблесне в сетивата това, което е външна физическо-материална действителност и в сетивата се среща външната физическо-материална действителност с вътрешното духовно-душевно съществувание и става онова пълно с тайнственост свързване, което създава толкова много грижи на физиологията и на психологията. Тогава, когато някой се ражда в живота с първично-поетичната музикална заложба, която се задържа в самата себе си така, че иска да се устреми навън под звуците на музиката, тогава това духовно-душевно не прониква до заливите на сетивата, тогава то одушевява и одухотворява целия организъм, превръщайки го в един цялостен сетивен орган, тогава то поставя целия човек в света така, както иначе е поставено в света отделното око или отделното ухо. Тогава духовно-душевното спира и се задържа във вътрешността на човека, и когато това духовно-душевно иска да се обясни с материалния свят, тогава в прозаичната действителност не са приети времето и пространството, тогава пространството и времето биват претопени в човешкото виждане. Така е на единия полюс.
Тук душата живее в поетично-музикалното в нейната свобода, защото тя е организирана така, че претопява действителността на пространството и времето в нейното виждане.
Тук, без да докосва почвата на физическо-прозаичното съществуване, душата живее в свобода, в една свобода обаче, която не може да проникне надолу в тази прозаична действителност. А на другия полюс душата, духът на човека живее така, както те са живели приблизително в Гьоте. Това душевно и духовно естество е толкова силно, че то не прониква телесно-физическото естество на човека само до заливите на сетивата, а прониква тези сетива и се простира още вън от сетивата. Бих могъл да кажа, че при Новалис имаме една нежна душевна духовност, че тя не прониква до пълното проорганизиране на сетивата; При Гьоте имаме една такава силна душевна духовност, че тя прониква организма на сетивата и преминава границата на човешката кожа потопявайки се в космическото; поради това тя има преди всичко копнежа за разбирането на онези области на изкуството, които внасят духовно-душевното в пространствено-времевото. Ето защо тази духовност е така организирана, че с това, което излиза вън от границите на човешката кожа, тя иска да се потопи в одушевеното пространство в пластиката, в одухотворената пространствена сила на архитектурата, в контурите на онези сили, които вече са се овътрешнили като сили на пространството и времето, които обаче в тази форма могат да бъдат външно уловени в живописта.
към текста >>
Това, което не може да бъде поверено
на
действителността, когато то трябва да бъде оформено в свобода, то се превръща в музикално-поетичното; това, което не трябва да бъде доведено във
виждане
то до действителността
на
сетивното физическо мислене, ако не трябва да разруши външната действителност, което трябва да бъде оставено във формите
на
пространствените и времеви сили, което трябва да бъде само изобразено в дървения материал, защото иначе би разрушило органическото, за което то представлява смърт, то се превръща в пластика, в архитектура.
Ето защо тази духовност е така организирана, че с това, което излиза вън от границите на човешката кожа, тя иска да се потопи в одушевеното пространство в пластиката, в одухотворената пространствена сила на архитектурата, в контурите на онези сили, които вече са се овътрешнили като сили на пространството и времето, които обаче в тази форма могат да бъдат външно уловени в живописта. Така и тук имаме едно освобождаване от необходимостта, едно освобождаване от това, което човекът е тогава, когато неговата душа и неговият дух спират в заливите на сферата на сетивата. Освобождаване в поетично-музикалното: тук вътре живее свободата, но тя живее така, че не докосва почвата на сетивното. Освобождаване в пластичното, в архитектурното, в живописното изживяване: обаче свобода чрез такава сила, че когато тя би искала да се изрази различно отколкото художествено, би разгромила външното физическо-сетивно съществувание, защото се потопява под неговата повърхнина. Това чувствува човек, когато вникне с правилно разбиране в онова, което Гьоте е казал така проникновено в своето съчинение "Странствуващите години на Вилхелм Майстер" върху своите социални идеи.
Това, което не може да бъде поверено на действителността, когато то трябва да бъде оформено в свобода, то се превръща в музикално-поетичното; това, което не трябва да бъде доведено във виждането до действителността на сетивното физическо мислене, ако не трябва да разруши външната действителност, което трябва да бъде оставено във формите на пространствените и времеви сили, което трябва да бъде само изобразено в дървения материал, защото иначе би разрушило органическото, за което то представлява смърт, то се превръща в пластика, в архитектура.
Никой не може да разбере психологията на изкуствата, ако той не може да разбере това, което е повече от душа, което трябва да живее в скулптора, в архитекта, отколкото в нормалния живот. Никой не може да разбере поетично-музикалното, който не може да прониква това, което е нещо повече, което живее в духовно-душевното естество на един човек, ако не може да задържи до физическо-сетивното това, което е духовно нещо повече, а трябва да го остани по свобода там зад физическо-сетивното. Освобождаване, това е изживяването, което съществува в истинското схващане на изкуствата, изживяване на свободата в нейните полярни противоположности. В човека почива това, което е неговата форма. В човешката действителност тази форма е проникната с това, което става негово движение.
към текста >>
18.
ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Дорнах, 16 март 1923 г.
GA_283 Същност на музикалното и тоновото изживяване в човека
И за свръх-сетивното
виждане
съществува възможността да говори за този свят, който е също така наша среда, когато спим, както физическият свят е наша среда, когато будуваме.
И понеже в своето настоящо еволюционно състояние не е развил в своя аз и в своето астрално тяло по подобен начин духовно-душевни органи, които - ако мога да употребя парадоксалния израз - биха били свръхсетивни органи, той не може да доведе до своето съзнание това, което изживява между заспиването и събуждането. Така че само едно духовно наблюдение може да обхване онова, което съдържа биографията на аза и на астралното тяло, паралелно на биографията, която е налице благодарение на физическото и етерното тяло. Когато се говори за преживяванията на човека във времето между събуждането и заспиването, трябва да се каже, че към тези преживявания принадлежи онова, което заедно с него, преживяно от него и предизвикано чрез него, протича в неговата физическо-етерна среда. Трябва да се говори за една физическо-етерна среда, за един физическо-етерен свят, в който се намира човекът между събуждането и заспиването. Също така той се намира в един свят между заспиването и събуждането, само че това е свят, който е коренно различен от физическо-етерния свят.
И за свръх-сетивното виждане съществува възможността да говори за този свят, който е също така наша среда, когато спим, както физическият свят е наша среда, когато будуваме.
И в тези лекции искаме да извикаме пред душите си част от онова, което може да изясни този свят. За това са дадени елементите, описани например в книгата ми „Тайната наука“. Там ще откриете едно, макар и скицирано описание на това, как царствата на физическо-етерния свят, минерално, растително, животинско, човешко царство, продължават нагоре в царствата на по-висшите йерархии. Днес можем да продължим малко в тази посока. Например можем да си кажем: Когато насочим очите си или другите сетивни органи в будно състояние към нашата физическо-етерна среда, тогава възприемаме три природни царства, респективно четири царства: минералното, растителното, животинското и човешкото царство.
към текста >>
И сега сме вече в този момент от човешкото развитие, когато за хората започва напълно да се затъмнява
виждане
то в свръхсетивния свят.
С такива неща са свързани основни преобразувания на човешките души. Аз казвам, че този свръхсетивен факт се случи през четвъртото следхристово столетие, но това е приблизително. Защото това е само средната времева точка, докато това предаване се е разигравало дълго време. То се е подготвяло още в предхристово време и е завършило чак в 12, 13, 14 век след Христос. Четвъртото столетие е само средната времева точка, която е указана, за да се означи нещо определено в духовния развой на човечеството.
И сега сме вече в този момент от човешкото развитие, когато за хората започва напълно да се затъмнява виждането в свръхсетивния свят.
Съзнанието на душата спира да вижда и възприема свръхсетивно, тъй като човешката душа се отдава на света. Този факт би станал още по-ясен, ако го разгледаме от друга страна. В какво се състои това, върху което толкова интензивно искам да ви обърна внимание? То се състои във факта, че хората усещат все повече и повече своята индивидуалност. Докато мисловният свят преминава от съществата на формата към Праначалата, от Властите към Архаите, човекът усеща мислите на собствената си същност повече, защото Архаите живеят една степен по-близо до човека, отколкото Властите.
към текста >>
Особено е интересно, ако се върнем в една епоха, която е още по-стара от атлантската, в една епоха от човешкото земно развитие, губеща се в най-далечното и тъмно за наблюдение минало, което обаче може да се осъществи от ясновидското
виждане
.
В по-стари времена неговото най-важно изживяване на света беше такова - и такъв беше още случаят в квинтовата епоха, но в една по-висока степен в септимовата епоха, - че то непосредствено го унасяше, така че той можеше да каже: Светът на тоновете непосредствено изважда моя аз и моето астрално тяло от моите физическо и етерно тяло. Аз вплитам моето земно битие в божествено-духовния свят и тоновете прозвучават като нещо, върху чиито криле боговете странстват през света, чието странстване съпреживявам, докато възприемам тоновете. Вие виждате в тази особена област как космическото преживяване приближава хората, как космосът прониква в хората, как, когато се връщаме в старите епохи, трябва да търсим най-важното човешко преживяване в свръхсетивното и как после настъпва времето, в което човекът трябва да бъде взет като сетивно-земно явление, когато се описват най-важните световни събития. Това се случва в онази епоха, която настъпи след предаването на мислите от съществата на формата на Праначалата. Това се изразява във факта, че старата квинтова епоха, както беше още преди предаването, преминава в терцовата епоха, в преживяването на мажор и минор.
Особено е интересно, ако се върнем в една епоха, която е още по-стара от атлантската, в една епоха от човешкото земно развитие, губеща се в най-далечното и тъмно за наблюдение минало, което обаче може да се осъществи от ясновидското виждане.
Така стигаме до една епоха - можете да я откриете в моята „Тайна наука“ описана като лемурийската епоха, - където човекът вече изобщо не можеше да възприеме съзнателно един интервал в рамките на една октава. В това време човекът възприемаше един интервал, само ако той се разпростираше над октавата, приблизително така: Така че човекът възприемаше интервалът от до на първа октава до ре на следващата октава като най-малък. В лемурийската епоха имаме едно музикално преживяване, което не може да съществува за слушателя в рамките на една октава. Този интервал надхвърля рамките на една октава, достига първия тон на следващата октава, а след това достига следващия тон на по-следващата октава.
към текста >>
Това е нещо, което звучи от онова чудно познание
на
старите мистерии, преминаващо от само себе си в изкуството, така че ние долавяме, че не е описано само абстрактно как някога хората са преминали през луциферическо и ариманическо изкушение и са проумели това или онова, а че хората са чували как боговете в прастари земни времена са музицирали ликуващо в космоса от радостта
на
своето творение и как са виждали пророчески отпадането
на
хората от божествено-духовните сили и това
виждане
са изразявали в космически жалби.
Ние можем да погледнем назад към една земна епоха, изживявана действително от хората, в която във вселената беше проектирано онова, което човек изживява днес при мажор и минор. Каквото той днес преживява вътрешно, беше проектирано навън. Това, което вълнува днес неговата душевност, той го възприемаше в състояние на отделеност от физическото си тяло като преживяване на боговете отвън. Това, което днес би трябвало да охарактеризираме като вътрешно мажорно преживяване, той го възприемаше в състояние на отделеност от тялото си като космическа песен на ликуване, като космическа музика на ликуване на боговете, като израз на радост от тяхното световно творение. А това, което имаме като вътрешно минорно преживяване, човекът в лемурийската епоха го възприемаше като оплакване на боговете от възможността хората да попаднат в това, което е описано в Библейската история като Грехопадение, като отпадане от божествено-духовните сили, от добрите сили.
Това е нещо, което звучи от онова чудно познание на старите мистерии, преминаващо от само себе си в изкуството, така че ние долавяме, че не е описано само абстрактно как някога хората са преминали през луциферическо и ариманическо изкушение и са проумели това или онова, а че хората са чували как боговете в прастари земни времена са музицирали ликуващо в космоса от радостта на своето творение и как са виждали пророчески отпадането на хората от божествено-духовните сили и това виждане са изразявали в космически жалби.
Това художествено разбиране на нещо, което по-късно е приемало все по-интелектуални форми, прозвучава от старите мистерии, които са един извор, от който са произтекли познание, изкуство и религия. Така трябва да се развие убеждението, че е необходимо да се върнем към онова човешко душевно състояние, което отново ще възникне, отново ще заструи художествено, когато душата се проникне религиозно; към онова душевно състояние, което, изпълнено с живот, разбира дълбоко какво е имал Гьоте предвид[1], когато казва: Красивото е едно манифестиране на тайните природни закони, които без неговото проявление биха останали вечно скрити. Тайната на развитието на човечеството в земното битие ни издава вътрешното единство на всичко онова, което човек трябва да преживее заедно със света религиозно и художествено. Така човек може да преживее заедно с този свят своето целокупно разгръщане. Вече е дошло времето, когато тези неща трябва да достигнат до съзнанието на хората, защото иначе човешката природа би пропаднала в нейната душевност.
към текста >>
А това ще може да се осъществи - вече съм го казвал при един въпрос[3], поставен в Гьотеанума при първия висш курс, - това би се случило например в една област, когато вътрешното
бога
тство
на
усещанията, което се изживява при мелодията, премине върху отделния тон, когато човек разбере тайната
на
отделния тон, когато, с други думи, човек изживява не само интервали, а действително може да изживее отделния тон като една мелодия с вътрешното й
бога
тство, с вътрешното й разнообразие.
Онова, което те преживяваха тогава, по-късно го загубиха. Това настроение за загубата на едно прастаро познавателно, художествено и религиозно наследство на човечеството тежеше на по-дълбоките гръцки души. За по-новия човек трябва да дойде нещо друго. При него трябва да стане така, че чрез разгръщане на правилните сили на неговото душевно преживяване да открие отново онова, което някога беше загубено. Бих искал да кажа: Човекът трябва да развие своето съзнание за това - ние живеем тъкмо в епохата на съзнанието, - как онова, което сега е станало вътрешно, открива отново пътя навън към божествено-духовното.
А това ще може да се осъществи - вече съм го казвал при един въпрос[3], поставен в Гьотеанума при първия висш курс, - това би се случило например в една област, когато вътрешното богатство на усещанията, което се изживява при мелодията, премине върху отделния тон, когато човек разбере тайната на отделния тон, когато, с други думи, човек изживява не само интервали, а действително може да изживее отделния тон като една мелодия с вътрешното й богатство, с вътрешното й разнообразие.
За това днес едва ли е налице някаква представа. Ала виждате как се развиват нещата: от септимата към квинтата, от квинтата към терцата, от терцата към примата надолу до отделния тон и така още по-нататък. Така че онова, което някога е било загуба на божественото, трябва да се промени за развитието на човечеството, ако то иска да се развива по-нататък, а не да залезе; това трябва да се промени за земното човечество към преоткриване на божественото. Ние разбираме миналото правилно само тогава, когато му противопоставим точния образ на нашето развитие в бъдещето, когато напълно дълбоко, разтърсващо дълбоко можем да почувстваме това, което в старата гръцка епоха е чувствал един по-дълбок човек: Аз загубих настоящето на боговете. И когато съумеем да противопоставим на това от дъното на разтърсената ни, но интензивно и най-вътрешно стремящата се душа: Ние искаме духа, който е в зародиш в нас, да разцъфти и даде плод, за да можем отново да открием боговете.
към текста >>
19.
7. СЕДМИ СЕМИНАР. Щутгарт, 28.8.1919
GA_295 Лекции по валдорфска педагогика
Същото се отнася и за базара, доказващ едно
виждане
за открито излагане
на
производството.
Следователно кръстоносците са завоювали в Ориента много неща, които са донесли за духовната култура на Европа. Трябва да се изясни на децата: "Европейците не са имали басма, не са имали и дума за нея. Не са имали и муселин, това също е ориенталска дума. Те не са могли да легнат на диван, дивана са донесли със себе си кръстоносците заедно с думата. Те не са имали матраци, матрак също е ориенталска дума.
Същото се отнася и за базара, доказващ едно виждане за открито излагане на производството.
По-рано в Европа не е имало подобно нещо. Дори думата магазин не е европейска, доколкото се е свързвала с търговия и т.н. Използуването на магазини за търговия европейците са научили от ориенталците. Можете да си представите колко ограничен е бил животът на Европа, че дори не са били използувани магазини. Думата "арсенал" също спада тук.
към текста >>
Европа е ставала все по-
бога
та още по време
на
кръстоносните походи.
Затова все повече навлизало стоковото стопанство. В тази беднотия се е развил аскетичният дух на кръстоносните походи. Сега, чрез кръстоносните походи в Азия, европейците научили нови неща, индустриално производство, селско стопанство. По този начин те са можели да произвеждат неща, които азиатците са изкупували. Парите са се връщали обратно.
Европа е ставала все по-богата още по време на кръстоносните походи.
Това забогатяване се е дължало на повишаването на нейната продукция. Това е едно следствие. Кръстоносните походи са истинско преселение на народите към Азия. А към Европа се завърнаха определени умения. Единствено чрез тези умения Флоренция е могла да стане това, което е била непосредствено след това.
към текста >>
Това за
бога
тяване се е дължало
на
повишаването
на
нейната продукция.
В тази беднотия се е развил аскетичният дух на кръстоносните походи. Сега, чрез кръстоносните походи в Азия, европейците научили нови неща, индустриално производство, селско стопанство. По този начин те са можели да произвеждат неща, които азиатците са изкупували. Парите са се връщали обратно. Европа е ставала все по-богата още по време на кръстоносните походи.
Това забогатяване се е дължало на повишаването на нейната продукция.
Това е едно следствие. Кръстоносните походи са истинско преселение на народите към Азия. А към Европа се завърнаха определени умения. Единствено чрез тези умения Флоренция е могла да стане това, което е била непосредствено след това. Единствено по този начин са се развили личности като Данте и др.
към текста >>
Как обаче европейците научили много в Ориента; как се създали процъфтяващи градове с
бога
та духовна култура.
Но още в тези начални класове историята трябва така да се разказва, че да има нещо субективно, да се развият образи, картини, времето да оживее. Оживяването на бедната Европа, покрита със слаборазработени земи, в която е нямало градове, където хората са се занимавали със земеделие, което е било обаче твърде оскъдно. Но как именно от тази бедна Европа е излязъл ентусиазмът на кръстоносните походи. Как по-късно хората са забравили своята задача и са влезли в конфликт помежду си, как аморално са се сграбчили. Как не е било изпълнено точно това, което е било цел на кръстоносните походи, а напротив, мюсюлманите са си осигурили земите.
Как обаче европейците научили много в Ориента; как се създали процъфтяващи градове с богата духовна култура.
Как се е подобрило и земеделието, как полята станали по-плодородни, как разцъфтяла индустрията, как се е издигнала и духовната култура. Всичко това опитайте да представите на децата в нагледни картини и да им изясните, как хората преди походите не са лежали дивани, как гражданството не е познавало канапето в хубавата стая. Опитайте нагледно да опишете тази история, след това предложете една истинска история. Покажете как Европа е обедняла до натуралното стопанство и отново е станала богата чрез това, което е научила. Това ще направи историята по-жива.
към текста >>
Покажете как Европа е обедняла до натуралното стопанство и отново е станала
бога
та чрез това, което е научила.
Как не е било изпълнено точно това, което е било цел на кръстоносните походи, а напротив, мюсюлманите са си осигурили земите. Как обаче европейците научили много в Ориента; как се създали процъфтяващи градове с богата духовна култура. Как се е подобрило и земеделието, как полята станали по-плодородни, как разцъфтяла индустрията, как се е издигнала и духовната култура. Всичко това опитайте да представите на децата в нагледни картини и да им изясните, как хората преди походите не са лежали дивани, как гражданството не е познавало канапето в хубавата стая. Опитайте нагледно да опишете тази история, след това предложете една истинска история.
Покажете как Европа е обедняла до натуралното стопанство и отново е станала богата чрез това, което е научила.
Това ще направи историята по-жива. Днес често се задава въпроса: Какво трябва да се чете, кое историческо представяне е най-доброто? Може винаги да се каже: в крайна сметка всяко е най-добро и най-лошо. Все едно е кой исторически автор си взел. Не четете редовете, а между тях.
към текста >>
20.
5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, 16 август 1919
GA_296 Възпитанието
Когато искаше да разбере свръхсетивното гъркът знаеше, че трябва да се обърне към
виждане
то, което съществуваше повече или по-малко атавистично в предхристиянската епоха.
За тази връзка се знаеше, но знанието за нея беше по-скоро един отзвук, един вид спомен за това, което преди се знаеше в това отношение. За сметка на това обаче в гръцката интелигентност се появи в по-голяма степен едно размишление на човека върху самия себе си, по-малко върху това какъв е той във връзка с космоса, а повече какъв е той извън контекста на космоса, като земен обитател. Когато употребяваше тъкмо интелигентността си, гъркът имаше едно много ясно чувство, много ясно усещане точно за това. Чрез тази интелигентност той разбираше всичко това на земята, което е подчинено на смъртта. Това чувство отново се изгуби с развитието на интелигентността след средата на 15 век, с настъпването на петата следатлантска епоха.
Когато искаше да разбере свръхсетивното гъркът знаеше, че трябва да се обърне към виждането, което съществуваше повече или по-малко атавистично в предхристиянската епоха.
Посредством размишлението, посредством интелигенцията, той знаеше, той се запознаваше с онези закономерности, с онези правила, които са залегнали в основата на всичко на земята, което е под чинено на смъртта, което умира. Така че ако аз искам да разбера живото, трябва да гледам, така си казваше Платон, ако просто разсъждавам аз ще разбера единствено мъртвото. А в гръцките тайни школи в тази връзка се изследваше нещо съвсем определено. Относно тези факти, там се говореше приблизително следното. Там се казваше: всичко е духовно, дори и привидно материалното има в основата си духовни процеси, духовни закономерности.
към текста >>
И не напразно именно Антропософската Духовна наука се опитва да по стигне нещо друго, да постигне приемането
на
това, до което може да се стигне с едно възобновено
виждане
на
духовния свят, което не може да бъде разбрано с интелигентността, а само когато се позовем и
на
това, което науката
на
посветените извлича от духовния свят посредством
виждане
то.
Когато мислим за бъдещето и искаме да си го представяме благотворно, ние не бива да разчитаме на едностранчивото развитие на интелигентността. В египетско-халдейската епоха тази интелигентност все още беше нещо добро, но след това се превърна в нещо, което встъпи в родство със смъртта. Интелигентността ще встъпи в родство със силите на заблудата, на измамата и на злото. Това е нещо, по отношение на което хората всъщност не би трябвало да се отдават на илюзии. Човечеството трябва да се съобрази непосредствено с това, че трябва да се предпазва от едностранчивото развитие на интелигентността.
И не напразно именно Антропософската Духовна наука се опитва да по стигне нещо друго, да постигне приемането на това, до което може да се стигне с едно възобновено виждане на духовния свят, което не може да бъде разбрано с интелигентността, а само когато се позовем и на това, което науката на посветените извлича от духовния свят посредством виждането.
За това е нужно и нещо обективно. На това място ние се изправяме пред една дълбока истина именно на християнско езотеричното развитие. Ако мистерията на Голгота не се бе състояла в хода на развитието на земята, то чрез интелигентността си хората неизбежно щяха да станат зли и щяха да се превърнат в пропаднали в заблудата същества. Знаете, че с мистерията на Голгота в развитието на земята се вля не просто едно учение, не просто една теория, един светоглед, една религия, а с това събитие се случи нещо действително. В човека Иисус от Назарет живееше едно извънземно същество, Христос.
към текста >>
Виждате ли, когато стигнем до общото понятие за
бога
, то това понятие не е нищо друго освен понятието за Христос.
Но Христос се вля в земното развитие, оттогава той е там което се нарича Възкресението и преди всичко той е в нашите собствени душевни сили. Само си представете този факт в неговата пълна дълбочина! Погледнете разликата между човека, който живееше преди мистерията на Голгота, и човека, който живее след тази мистерия. Със сигурност това са едни и същи хора, защото душите им преминават през повтарящи се земни животи. Но когато разглеждаме човека като земен човек, ние трябва да направим разлика между човека, живял преди мистерията на Голгота, и човека, който живее след мистерията на Голгота.
Виждате ли, когато стигнем до общото понятие за бога, то това понятие не е нищо друго освен понятието за Христос.
Общото понятие за Христос може да се получи, когато проследим природата в нейните явления, когато проследим човешкото физическо същество, доколкото то може да се наблюдава външно. До Христовото същество можем да се доближим единствено, когато в хода на земния си живот от крием нещо в себе си. Общото понятие за бога може да се намери само, когато кажем на самите себе си, че сме навлезли в съществуването от силите на света. Христовото понятие трябва да се намери в самите нас, когато навлизаме там, където природата ни допуска. Ако живеейки в света не успеем да от крием понятието за бога, то това е един вид болест.
към текста >>
Общото понятие за
бога
може да се намери само, когато кажем
на
самите себе си, че сме навлезли в съществуването от силите
на
света.
Със сигурност това са едни и същи хора, защото душите им преминават през повтарящи се земни животи. Но когато разглеждаме човека като земен човек, ние трябва да направим разлика между човека, живял преди мистерията на Голгота, и човека, който живее след мистерията на Голгота. Виждате ли, когато стигнем до общото понятие за бога, то това понятие не е нищо друго освен понятието за Христос. Общото понятие за Христос може да се получи, когато проследим природата в нейните явления, когато проследим човешкото физическо същество, доколкото то може да се наблюдава външно. До Христовото същество можем да се доближим единствено, когато в хода на земния си живот от крием нещо в себе си.
Общото понятие за бога може да се намери само, когато кажем на самите себе си, че сме навлезли в съществуването от силите на света.
Христовото понятие трябва да се намери в самите нас, когато навлизаме там, където природата ни допуска. Ако живеейки в света не успеем да от крием понятието за бога, то това е един вид болест. Един здрав човек никога не е напълно атеистичен. Ако е такъв то той по един или друг начин е телесно или душевно болен. Тази болест често се изразява не в друго, а в атеизма.
към текста >>
Ако живеейки в света не успеем да от крием понятието за
бога
, то това е един вид болест.
Виждате ли, когато стигнем до общото понятие за бога, то това понятие не е нищо друго освен понятието за Христос. Общото понятие за Христос може да се получи, когато проследим природата в нейните явления, когато проследим човешкото физическо същество, доколкото то може да се наблюдава външно. До Христовото същество можем да се доближим единствено, когато в хода на земния си живот от крием нещо в себе си. Общото понятие за бога може да се намери само, когато кажем на самите себе си, че сме навлезли в съществуването от силите на света. Христовото понятие трябва да се намери в самите нас, когато навлизаме там, където природата ни допуска.
Ако живеейки в света не успеем да от крием понятието за бога, то това е един вид болест.
Един здрав човек никога не е напълно атеистичен. Ако е такъв то той по един или друг начин е телесно или душевно болен. Тази болест често се изразява не в друго, а в атеизма. Да не познаеш Христос не е болест, а едно нещастие, едно пропиляване на живота. Когато осъзнаваме, че сме родени от природата и нейните сили, ние можем, проследявайки със здрава душа това раждане да достигнем до понятието за бога.
към текста >>
Когато осъзнаваме, че сме родени от природата и нейните сили, ние можем, проследявайки със здрава душа това раждане да достигнем до понятието за
бога
.
Ако живеейки в света не успеем да от крием понятието за бога, то това е един вид болест. Един здрав човек никога не е напълно атеистичен. Ако е такъв то той по един или друг начин е телесно или душевно болен. Тази болест често се изразява не в друго, а в атеизма. Да не познаеш Христос не е болест, а едно нещастие, едно пропиляване на живота.
Когато осъзнаваме, че сме родени от природата и нейните сили, ние можем, проследявайки със здрава душа това раждане да достигнем до понятието за бога.
Когато в хода на живота преживеем нещо като новораждане, ние можем да стигнем до понятието за Христос. Раждането води до бог, а новораждането до Христос. Преди Мистерията на Голгота човекът не можеше да достигне до това новораждане, чрез което Христос може да бъде разпознат като мъдростта в човека. И в това именно се състои разликата, към която ви моля да насочите погледа си: че преди Мистерията на Голгота, когато Христос заедно с мъдростта си още не се беше слял в човечеството, човекът все още не можеше да достигне до това новораждане, не можеше да познае, че в него живее Христос. След Мистерията на Голгота той вече е способен на това.
към текста >>
21.
4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, 24.03.1920 г.
GA_312 Духовна наука и медицина
Тук ще се разкрие едно изключително
бога
то поле, за щото в тази област съществуват много изключително важни неща, които още не са изследвани.
От друга страна, ако разтворим една овца, то непосредствено след разтварянето ние ще видим една друга флора, която решително има причини за своето възникване, подобни на причините на възникване на външната флора. Когато по причина, че сме разтворили една овца след смъртта и, усетим в себе си цялата тази гниеща миризма на вътрешностите на овцата, тогава положително няма да сме така възхитени от възникването на интестиналната, на чревната флора. И най-вече върху това трябва да насочим вниманието си. Защото очевидно е, как същите причини, които навън, в природата извън човека, обуславят възникването на флората, същите тези причини в човека трябва да бъдат подтиснати, и не бива да се достига до възникването на интестиналната, чревна флора. Тук пред вас се разкрива една изключително обширна област за изследване и бих препоръчал на по-младите медици, които все още следват, да черпят от тази област за целите на своите докторски защити; преди всичко чрез сравнително изследване да проследят формирането на червата сред различните форми на животинския свят, през млекопитаещите, нагоре до човека.
Тук ще се разкрие едно изключително богато поле, за щото в тази област съществуват много изключително важни неща, които още не са изследвани.
Преди всичко се опитайте да разберете, защо овцата, когато разтворим вътрешността и, поради чревната си флора, издава една тъй ужасна миризма на гнило, и защо това не е така при птиците, дори при тези, които са тревопасни и които, ако ги отворим, издават една дори сравнително приятна миризма. В тези неща е заложено невероятно много, и до днес това изобщо не е разработено по научен път. Освен това в тази област има много материал и за изследване формите на червата. Помислете си само, че целият птичи род съдържа едно съществено отличие от бозайниците и от човека. При всички птици откриваме изключително слабо развитие на пикочния мехур и на дебелото черво и лекарите-материалисти, както например парижкия лекар Мечников, са хранели най-великите заблуждения тъкмо по този въпрос.
към текста >>
Тогава се създава възможност за възникването
на
бога
та чревна флора, и тогава чревната флора става белег за факта, че именно долната част
на
човешкото тяло не работи по съответния начин.
Това съвременно разглеждане на същността на бацила реално няма ни най-малко нещо общо с действителното разглеждане на състоянието на болест. Ако се съобразяваме единствено с хода на една здрава логика, то в действителност никога не би могло да възникне подобно твърдение, изхождащо именно от официалната наука и водещо до опустошение на здравото мислене. Това, което тук влиза в съображение е, че поради известно съотношение между горната и долната част на човека, тъй както ги характеризирах през последните дни, може да се създаде предпоставка, да не се осъществява правилно взаимоотношение между горното и долното. Така поради твърде слабото противодействие на горния човек спрямо долния, могат да се активизират сили, които да не са в състояние да спрат този заложен вегетативен процес, който трябва да бъде препятствуван, т.е. растителния процес.
Тогава се създава възможност за възникването на богата чревна флора, и тогава чревната флора става белег за факта, че именно долната част на човешкото тяло не работи по съответния начин.
Тук, обаче, съществува нещо своеобразно, че тези дейности при човека, които би трябвало да се извършат на долните нива, биват отблъснати назад и натрупани, ако не могат да протекат на съответното място. И така, ако в долната част на тялото не е възможно да протекат определени процеси, предназначени за тази долна част на тялото, то тези процеси биват отблъснати назад. Това твърдение ще се стори може би на мнозина любопитно, но то е по-научно от много неща, залегнали в обичайната за днешното време патология. Тези процеси, които нормално би трябвало да протичат в долните части на човека, биват изтласкани в горните части, и дори произхода на отделяния на белия дроб и на други високо разположени части, като плевра и други подобни, трябва да бъде търсен в съотношението на нормалните или абнормални отделителни процеси в долната част на човешкото тяло. Изключително важно е, правилно да вникнем в това изтласкване на органичните процеси от долната в горната част на тялото, при което много от процесите, които могат да протекат в горната част на тялото, не са нищо друго освен процеси, изместени от долната част на тялото.
към текста >>
Изследвайте тук отново съществува
бога
та област за бъдещите докторски дисертации изследвайте веднъж връзката
на
определени възникващи в човека мисли да кажем с отделянето
на
слюнка, с отделянето
на
сокове в червата, с отделянето
на
мляко, с отделянето
на
урина,
на
семенната течност, изследвайте как тук възникват определени мисли, чието възникване върви успоредно с тези органични явления.
Изключително важно е, правилно да вникнем в това изтласкване на органичните процеси от долната в горната част на тялото, при което много от процесите, които могат да протекат в горната част на тялото, не са нищо друго освен процеси, изместени от долната част на тялото. Когато не се осъществява правилно взаимодействие между горната и долната част на човека, тогава тези процеси биват изтласквани назад. Сега към това обърнете внимание и на нещо друго. От обикновената практика Вие навярно знаете, че съществува един факт, отново един факт, който обаче не е достатъчно оценен, и за една здрава наука въпросът се свежда тъкмо до оценката на този факт. Съществува фактът, че в момента, когато във Вас възникват мисли за определен орган, или по-добре казано мисли, свързани с някакъв определен орган, тогава в този орган се появява определена дейност.
Изследвайте тук отново съществува богата област за бъдещите докторски дисертации изследвайте веднъж връзката на определени възникващи в човека мисли да кажем с отделянето на слюнка, с отделянето на сокове в червата, с отделянето на мляко, с отделянето на урина, на семенната течност, изследвайте как тук възникват определени мисли, чието възникване върви успоредно с тези органични явления.
Какъв факт имате тук пред себе си? Нали, във вашия душевен живот възникват мисли, заедно с това, като паралелни процеси, се осъществяват и органични явления. Какво означава това? Това, което възниква във Вашите мисли, то е заложено изцяло вътре в органите. И така, ако имате някаква мисъл и някакво успоредно протичащо отделяне в жлезите, то Вие изваждате от жлезната дейност, залегнала в основата на мисълта, залегнала т.е.
към текста >>
Но от това се вижда, че чрез такива основи ние създаваме възможността да изградим правилно
виждане
именно по отношение лечебното действие
на
слънчевата светлина.
Това е необходимо за неговото устройство. Ако процесът взаимообмен между човека и външната слънчева светлина не протече по правилен начин, тогава, тъй както при отслабването на тегло от тялото се отнема мазнина, която му е нужна, така на тялото при подобни влияния бива отнета метаморфозирала светлина. И в такъв случай човекът е изправен пред дилемата, или да разболее горната част на своето тяло, или от долната част да изтегли това, което му е нужно за горната част, т.е. да разболее долната част, като и отнема метаморфозиралата светлина. От това виждате, че за своето устройство човекът се нуждае не само от идващите отвън и преобразени веществени субстанции, но че едно правилно разглеждане на човека ни насочва към факта, че в него съществуват и невеществени субстанции, етерни субстанции, но в метаморфозирал вид.
Но от това се вижда, че чрез такива основи ние създаваме възможността да изградим правилно виждане именно по отношение лечебното действие на слънчевата светлина.
Така например изграждаме виждане за лечебното действие на слънчевата светлина от една страна като излагаме човека директно на слънчевата светлина, за да регулираме отново нарушения процес на взаимообмен със заобикалящата ни слънчева светлина. Или от друга страна вътрешно го свързваме с такива субстанции, които да уравновесят онова, което по един дисхармоничен начин е довело до изтегляне на метаморфозиралата светлина. Изтеглянето на метаморфозиралата светлина трябва да бъде парализирано чрез това, което могат да дадат лечебните средства. Тук можете да погледнете в човешкото устройство. Извинете, ако се изразявам малко не дипломатично, но това, което искам да кажа е съвсем обективно, и го казвам всъщност без чувства на симпатия и антипатия, макар че видимо би могло да му се противоречи, а именно, че за този, който изобщо може да наблюдава света, се появява нещо своеобразно след известно време в него определено се надига гняв срещу всякакво микроскопиране, срещу всякакво изследване на дребно, защото микроскопирането по-скоро отдалечава човека от едно трезво възприемане на света и неговите нарушения, отколкото да го доближава.
към текста >>
Така например изграждаме
виждане
за лечебното действие
на
слънчевата светлина от една страна като излагаме човека директно
на
слънчевата светлина, за да регулираме отново нарушения процес
на
взаимообмен със заобикалящата ни слънчева светлина.
Ако процесът взаимообмен между човека и външната слънчева светлина не протече по правилен начин, тогава, тъй както при отслабването на тегло от тялото се отнема мазнина, която му е нужна, така на тялото при подобни влияния бива отнета метаморфозирала светлина. И в такъв случай човекът е изправен пред дилемата, или да разболее горната част на своето тяло, или от долната част да изтегли това, което му е нужно за горната част, т.е. да разболее долната част, като и отнема метаморфозиралата светлина. От това виждате, че за своето устройство човекът се нуждае не само от идващите отвън и преобразени веществени субстанции, но че едно правилно разглеждане на човека ни насочва към факта, че в него съществуват и невеществени субстанции, етерни субстанции, но в метаморфозирал вид. Но от това се вижда, че чрез такива основи ние създаваме възможността да изградим правилно виждане именно по отношение лечебното действие на слънчевата светлина.
Така например изграждаме виждане за лечебното действие на слънчевата светлина от една страна като излагаме човека директно на слънчевата светлина, за да регулираме отново нарушения процес на взаимообмен със заобикалящата ни слънчева светлина.
Или от друга страна вътрешно го свързваме с такива субстанции, които да уравновесят онова, което по един дисхармоничен начин е довело до изтегляне на метаморфозиралата светлина. Изтеглянето на метаморфозиралата светлина трябва да бъде парализирано чрез това, което могат да дадат лечебните средства. Тук можете да погледнете в човешкото устройство. Извинете, ако се изразявам малко не дипломатично, но това, което искам да кажа е съвсем обективно, и го казвам всъщност без чувства на симпатия и антипатия, макар че видимо би могло да му се противоречи, а именно, че за този, който изобщо може да наблюдава света, се появява нещо своеобразно след известно време в него определено се надига гняв срещу всякакво микроскопиране, срещу всякакво изследване на дребно, защото микроскопирането по-скоро отдалечава човека от едно трезво възприемане на света и неговите нарушения, отколкото да го доближава. Защото всички действителни процеси, отнасящи се до човека в състояние на здраве и на болест, всички те биха могли да бъдат изследвани много по-добре в техния макроскопски, отколкото в техния микроскопски вид.
към текста >>
22.
8. ОСМА ЛЕКЦИЯ. Дорнах, 15 септември 1924 г.
GA_318 Съвместната работа между лекарите и пастирите на човешката душа
Астралното тяло и Азът се приближават до етерното тяло, но ако осъществим това състояние чрез едно вътрешно
виждане
, което можем да сторим сравнително лесно, ако подчертано засилим мисленето, ако засилим мисленето чрез една основна, силно енергична медитация, тогава лесно можем да достигнем до това състояние, това е състоянието
на
начеващото посвещение.
Когато е в своя Аз и в своето астрално тяло между заспиването и пробуждането, човек никога не би могъл да се приближи до Слънцето. За него то остава в мрак. Ето така, ако беше в астралното си тяло и в своя Аз без връзката с етерното тяло и с физическото тяло, човек никога не би могъл да достигне до Слънцето. Добре, но как достига до Слънцето? Да разгледаме отначало как стоят нещата.
Астралното тяло и Азът се приближават до етерното тяло, но ако осъществим това състояние чрез едно вътрешно виждане, което можем да сторим сравнително лесно, ако подчертано засилим мисленето, ако засилим мисленето чрез една основна, силно енергична медитация, тогава лесно можем да достигнем до това състояние, това е състоянието на начеващото посвещение.
Лесно можем да навлезем в това състояние, в което човек нахлува в своето етерно тяло, но все още не е захванал физическото си тяло. Той живее в етерното тяло. Виждате ли, в това състояние, в което човек живее в етерното тяло и все още не може да захване физическото тяло, в това състояние човек може много, много добре да мисли. Човек нищо не вижда, нищо не чува, но човек може много добре да мисли. Мисленето изобщо не е погасено, само виждането, чуването и другите сетивни усещания, те са подтиснати.
към текста >>
Мисленето изобщо не е погасено, само
виждане
то, чуването и другите сетивни усещания, те са подтиснати.
Астралното тяло и Азът се приближават до етерното тяло, но ако осъществим това състояние чрез едно вътрешно виждане, което можем да сторим сравнително лесно, ако подчертано засилим мисленето, ако засилим мисленето чрез една основна, силно енергична медитация, тогава лесно можем да достигнем до това състояние, това е състоянието на начеващото посвещение. Лесно можем да навлезем в това състояние, в което човек нахлува в своето етерно тяло, но все още не е захванал физическото си тяло. Той живее в етерното тяло. Виждате ли, в това състояние, в което човек живее в етерното тяло и все още не може да захване физическото тяло, в това състояние човек може много, много добре да мисли. Човек нищо не вижда, нищо не чува, но човек може много добре да мисли.
Мисленето изобщо не е погасено, само виждането, чуването и другите сетивни усещания, те са подтиснати.
Но мисленето остава в човека, първо начално така, както той го е притежавал: човек може да мисли и именно тук човек може да мисли по-добре, отколкото преди. Човек може да мисли такива неща, като казаните тук, и човек може да мисли над Макрокосмоса. Мисленето остава и се разширява, и човек знае точно: сега ти се намираш в световния етер. И така, намирайки се в своето етерно тяло човек пребивава в този световен етер. Но нахлувайки в този световен етер, човек добива една опитност, едно изживяване, че сега е застанал в онзи духовен свят, от който е произлязъл и сетивния свят.
към текста >>
Но много по-значително от всичко в Кармата, което безпокои човека, достигнал наистина до това
виждане
, е всичко онова, което му дава следното значение: все пак чрез твоето минало ти си станал това, което си сега.
Да погледнем на там, където вчера трябваше да видим кака Кармата излиза навън, там в организма, където се намира лимфата, там в организма, където живее и се движи всичко онова, което все още не е нахлуло в кръвта. Там ние откриваме излизащата Карма. Какви са тези пътища, по които Кармата излиза навън? За да разберем това, трябва в научно окултно отношение да се запознаем с лунните сили. Когато така постепенно преминаваме през етерната същност в която първоначално сме се вживели, и после чрез обхващане на физическото тяло към периферията по посока на сетивата, тогава целия живот, който нахлува от Слънцето, се представя на човека от една страна чрез това, че носи по своите пътища изминала та Карма, и този живот се представя на човека чрез това, че отправя не един упрек към него и много неща, които безпокоят човека.
Но много по-значително от всичко в Кармата, което безпокои човека, достигнал наистина до това виждане, е всичко онова, което му дава следното значение: все пак чрез твоето минало ти си станал това, което си сега.
Това, което човек носи в своята вътрешност, него човек носи много по-богато, ако възприема нахлуването на Слънцето по сетивно-нервните пътища. Ала тъй както човекът се абстрахира от Кармата и отдава себе си на нахлуването на духовните слънчеви лъчи, така за него настъпва една безкрайна ощастливеност от възприемането на Слънчевото, и човек има чувството, Слънчевата същност е такава, че непрекъснато трябва да я желаем, че трябва да се стремим към нея. Освен това Слънчевият елемент е този, който нахлува в нас чрез любов, когато го желаем, и Слънчевият елемент е това, което във физическия живот по един отслабен начин ние възприемаме като живот и движение в Любов. Това се осъществява в обмяна между вътрешния свят на човека и Слънчевите въздействия, които с Любов нахлуват в него; и всичко, което в растеж, в кипеж и в живот се стреми да твори в човека, всичко то нахлува в него чрез тези виреещи в любовта слънчеви лъчи. Защото тук Любовта не е просто душевно-духовна сила, тук тя е силата, призоваваща всичко физическо към растеж, към избуяване и разпукване, което с всяка своя подробност е благотворно, ощастливяващо за човека, ако той наистина умее да цени това, но и което той получава благодарение на своето непосредствено виждане.
към текста >>
Това, което човек носи в своята вътрешност, него човек носи много по-
бога
то, ако възприема нахлуването
на
Слънцето по сетивно-нервните пътища.
Там ние откриваме излизащата Карма. Какви са тези пътища, по които Кармата излиза навън? За да разберем това, трябва в научно окултно отношение да се запознаем с лунните сили. Когато така постепенно преминаваме през етерната същност в която първоначално сме се вживели, и после чрез обхващане на физическото тяло към периферията по посока на сетивата, тогава целия живот, който нахлува от Слънцето, се представя на човека от една страна чрез това, че носи по своите пътища изминала та Карма, и този живот се представя на човека чрез това, че отправя не един упрек към него и много неща, които безпокоят човека. Но много по-значително от всичко в Кармата, което безпокои човека, достигнал наистина до това виждане, е всичко онова, което му дава следното значение: все пак чрез твоето минало ти си станал това, което си сега.
Това, което човек носи в своята вътрешност, него човек носи много по-богато, ако възприема нахлуването на Слънцето по сетивно-нервните пътища.
Ала тъй както човекът се абстрахира от Кармата и отдава себе си на нахлуването на духовните слънчеви лъчи, така за него настъпва една безкрайна ощастливеност от възприемането на Слънчевото, и човек има чувството, Слънчевата същност е такава, че непрекъснато трябва да я желаем, че трябва да се стремим към нея. Освен това Слънчевият елемент е този, който нахлува в нас чрез любов, когато го желаем, и Слънчевият елемент е това, което във физическия живот по един отслабен начин ние възприемаме като живот и движение в Любов. Това се осъществява в обмяна между вътрешния свят на човека и Слънчевите въздействия, които с Любов нахлуват в него; и всичко, което в растеж, в кипеж и в живот се стреми да твори в човека, всичко то нахлува в него чрез тези виреещи в любовта слънчеви лъчи. Защото тук Любовта не е просто душевно-духовна сила, тук тя е силата, призоваваща всичко физическо към растеж, към избуяване и разпукване, което с всяка своя подробност е благотворно, ощастливяващо за човека, ако той наистина умее да цени това, но и което той получава благодарение на своето непосредствено виждане. Но когато, обратно, в другата посока, по посока на онези сили, които образуват лимфата, които подготвят лимфата за кръвотворението, когато в тази посока обхванем физическото тяло, тогава човек осъзнава лунните сили.
към текста >>
Защото тук Любовта не е просто душевно-духовна сила, тук тя е силата, призоваваща всичко физическо към растеж, към избуяване и разпукване, което с всяка своя подробност е благотворно, ощастливяващо за човека, ако той наистина умее да цени това, но и което той получава благодарение
на
своето непосредствено
виждане
.
Но много по-значително от всичко в Кармата, което безпокои човека, достигнал наистина до това виждане, е всичко онова, което му дава следното значение: все пак чрез твоето минало ти си станал това, което си сега. Това, което човек носи в своята вътрешност, него човек носи много по-богато, ако възприема нахлуването на Слънцето по сетивно-нервните пътища. Ала тъй както човекът се абстрахира от Кармата и отдава себе си на нахлуването на духовните слънчеви лъчи, така за него настъпва една безкрайна ощастливеност от възприемането на Слънчевото, и човек има чувството, Слънчевата същност е такава, че непрекъснато трябва да я желаем, че трябва да се стремим към нея. Освен това Слънчевият елемент е този, който нахлува в нас чрез любов, когато го желаем, и Слънчевият елемент е това, което във физическия живот по един отслабен начин ние възприемаме като живот и движение в Любов. Това се осъществява в обмяна между вътрешния свят на човека и Слънчевите въздействия, които с Любов нахлуват в него; и всичко, което в растеж, в кипеж и в живот се стреми да твори в човека, всичко то нахлува в него чрез тези виреещи в любовта слънчеви лъчи.
Защото тук Любовта не е просто душевно-духовна сила, тук тя е силата, призоваваща всичко физическо към растеж, към избуяване и разпукване, което с всяка своя подробност е благотворно, ощастливяващо за човека, ако той наистина умее да цени това, но и което той получава благодарение на своето непосредствено виждане.
Но когато, обратно, в другата посока, по посока на онези сили, които образуват лимфата, които подготвят лимфата за кръвотворението, когато в тази посока обхванем физическото тяло, тогава човек осъзнава лунните сили. Но тези лунни сили имат една съвсем друга своеобразност. И така ние можем да кажем, от една та страна творят слънчевите духовни въздействия, тъй както обозначихме това, от другата страна са налице лунните въздействия. Ние се вживяваме във всичко това, като вътрешно захващаме процеса на кръво-лимфо-образуването, при което се вживяваме именно в лунните въздействия. Но от тези лунни въздействия ние непрекъснато имаме чувството, че те искат нещо да ни отнемат.
към текста >>
23.
7. Сказка шеста. Дорнах, 2 октомври 1920 г.
GA_322 Граници на природознанието
Това символизиране, това алегозиране, това мислене
на
външната природа в образи, то е онова, за което имаме ясното съзнание, че ни отдалечава от истинската действителност, от истинското
виждане
в природата.
Сега, когато човек е преобразил паметта, която между раждането и смъртта подържа силата на Аза като едно единство, съдържанието на Аза разкъсва обвивката, която обхваща само един живот, настъпва познанието на повтарящите се земни съществувания, между които душата прекарва едно чисто духовно съществуване между смъртта и едно ново раждане, сега това познание се явява като нещо, което човек действително изпитва. А към другата страна, към страната на съзнанието се получава нещо друго, когато се опитаме да избегнем онова, което не познаваше още един стар възглед на духовното, който аз вече Ви охарактеризирах като възглед на философията Веданта. Видите ли, ние на запад чувствуваме от едната страна висотата на духовния възглед, когато се задълбочим в древната източна мъдрост. Ние чувствуваме, как там във философията Веданта душата е била издигната в духовните области, в които тя можеше да се движи, както западният човек с обикновеното съзнание може да се движи сред математическото, геометрическото, аналитично-механическото мислене. Но когато слезем в обширните области, които на изток бяха достъпни за обикновеното съзна ние намираме нещо, което поради нашата напреднала степен на развитие ние западните хора не можем вече да понасяме, намираме един обширен символизъм, едно алегоризиране по отношение на външната природа.
Това символизиране, това алегозиране, това мислене на външната природа в образи, то е онова, за което имаме ясното съзнание, че ни отдалечава от истинската действителност, от истинското виждане в природата.
То е преминало в определени религиозни изповедания. Определени религиозни изповедания не знаят да използуват за нищо реално това достигнало в упадък символизиращо изкуство, това упадъчно митизира що изкуство. За нас западния свят онова, което източният човек е приложил в един илюзионен свят върху външната природа, с което е вярвал, че може да познае нещо във външната природа, за нас това е станало нещо, което може да има стойност само тогава, когато го използуваме като вътрешно упражнение за по-нататъшното духовно изследване. Ние трябва да усвоим онази психическа сила, която източният човек е използувал за символизира не, за антропоморфозиране. Ние трябва да упражняваме тази сила вътрешно и при това да запазим пълно съзнание, че ще изпаднем в суеверие, ще изпаднем в мечтателство върху природата, ако направим с тези сили нещо друго освен да развием самата наша душа.
към текста >>
Ние проникваме постепенно до едно
виждане
на
действителния душевен живот.
И тогава настъпва нещо, което мога да нарека само едно изживяващо мислене. Ние изживяваме образното мислене. Защо го изживяваме? Ние не изживяваме нищо друго освен онова, което действува в самото тяло през първите детски години, както Ви описах вече това. Ние не изживяваме спокойно оформения в пространството човешки организъм, който не изменя своята форма, а изживяваме онова, което живее и тъче вътрешно в човека.
Ние проникваме постепенно до едно виждане на действителния душевен живот.
Тогава за познанието се развива от една страна онова, което е вътре в съзнанието, имагинативното мислене, животът на имагинациите. И без напредването до този живот на имагинациите модерната психология не ще може да напред не по-нататък. Единствено благодарение на това, че хората ще се издигнат до имагинации, ще може да се роди една психология, която ще се отърси от чистото буквоядство, която действително ще прогледне в човека. И също както сега е времето човек да се излъчи чрез общите културни отношения от своето физическо тяло, да се стреми към Инспирация, както видяхме това с примера на Ницше, също така сега е настъпило времето, човек да се издигне до Имагинацията, ако иска да познае самия себе си. Човекът трябва да проникне по-дълбоко вътре в себе си отколкото е имал нужда досега спрямо досегашните културни течения.
към текста >>
Ако не искаме развитието да навлезе във варварството, човекът трябва да стигне до едно истинско себе
виждане
.
Тогава за познанието се развива от една страна онова, което е вътре в съзнанието, имагинативното мислене, животът на имагинациите. И без напредването до този живот на имагинациите модерната психология не ще може да напред не по-нататък. Единствено благодарение на това, че хората ще се издигнат до имагинации, ще може да се роди една психология, която ще се отърси от чистото буквоядство, която действително ще прогледне в човека. И също както сега е времето човек да се излъчи чрез общите културни отношения от своето физическо тяло, да се стреми към Инспирация, както видяхме това с примера на Ницше, също така сега е настъпило времето, човек да се издигне до Имагинацията, ако иска да познае самия себе си. Човекът трябва да проникне по-дълбоко вътре в себе си отколкото е имал нужда досега спрямо досегашните културни течения.
Ако не искаме развитието да навлезе във варварството, човекът трябва да стигне до едно истинско себевиждане.
А той може да постигне това само чрез приемане на познанието чрез Имагинацията. Че човекът се стреми по този начин да проникне вътре в себе си, че иска да се потопи по-дълбоко в своята вътрешност отколкото това е ставало в досегашното течение на културата, ние го виждаме от ново в онова, което неотдавна се явява като раждащи се патологични болестни форми и което едва в последно време ни се описва като особени модерни болестни форми, описани от гледна точка на психиатрията или на медицината въобще. Това ние виждаме преди всичко в болестните форми на агорафобията, на астрофобията, на клаустрофобията, болестни форми, които особено често се явяват в наше време. И въпреки, че тези болести могат да се наблюдават в тяхното психиатрическо състояние, за един по-тънък наблюдател се явява нещо съвършено друго. Той вижда агорафобията, астрофобията и т.н.
към текста >>
Не, разкрива се нещо конкретно
бога
то, което ни дава светлина върху човешката организация, върху белите дробове, върху черния дроб и т.н., и само може да се служи като основа за една действителна анатомия, за една действителна физиология, само то може да служи като основа за едно действително познание
на
човека, а също и за една действителна медицина.
Чрез това се ражда: агорафобия, клаустрофобия, астрофобия. Обаче пред нас е перспективата на едно по-висше познание, когато ще развием по един здрав начин онова, което застрашава да завладее човечеството по един болестен начин и да превърне цивилизацията във варварство. По този начин ние добиваме едно истинско познание на човека. Ние се издигаме над всичко онова, което анатомията, физиологията, биологията могат да знаят и навлизаме в едно действително познание на човека, като действително проникваме с поглед неговия организъм. О, това себепознание е различно от много представи на плуващите в мъглата мистици, които вярват, че щом се потопят вътре в себе си, веднага им се раз крива нещо абстрактно божествено.
Не, разкрива се нещо конкретно богато, което ни дава светлина върху човешката организация, върху белите дробове, върху черния дроб и т.н., и само може да се служи като основа за една действителна анатомия, за една действителна физиология, само то може да служи като основа за едно действително познание на човека, а също и за една действителна медицина.
Ние сме развили две сили в страна, като постепенно откриваме в материалното духовния свят, другата сила, като към вътрешността на човека откриваме онези светове, които трябваше да бъдат поставени за основа, когато още през пролетта аз изнесох тук сказки пред близо 40 лекари и специалисти в медицината * /*Виж: Р. Щайнер “Духовна наука и медицина”/, как трябва да познаваме действително човека, ако искаме да основем една истинска медицинска наука. Обаче тези две сили, тези две способности, тази на Инспирацията и тази на Имагинацията, могат да се съединят. Едната може да се вживее в другата. Но това трябва да стане при пълно съзнание и в едно обхваща не в любов на Космоса.
към текста >>
24.
3. СКАЗКА ПЪРВА
GA_326 Раждането на естествените науки
Тези "братя
на
общия живот" бяха особено хора, които изпълняваха своите задължения в тесни кръгове и, след това, в тишината
на
кабинета, стремейки се да намерят пътя, който води до
Бога
и до духовния свят.
От друга страна те не искаха да се изолират от света, както отшелниците. Те никак не пренебрегваха физическата личност и държаха всеки един да изпълнява с усърдие задълженията установени в неговата държава. Те искаха да участвуват в живота на света; но веднъж свършили работата си, искаха да могат да се вглъбят в себе си и, в глъбините на тяхната душа, да направят да се разцъфти една духовна религиозност, способна да се приспособи към външните нужди. Това, което те имаха преди всичко предвид, беше да развият в човека способности, благодарение на които би могло да се установи известно вътрешно единение между него и божествената духовност. В лоното на една общност от този род, в Девентер, Холандия, бе възпитан Николай Кузански.
Тези "братя на общия живот" бяха особено хора, които изпълняваха своите задължения в тесни кръгове и, след това, в тишината на кабинета, стремейки се да намерят пътя, който води до Бога и до духовния свят.
Николай Кузански беше създаден да урежда отношенията на хората помежду им и да прилага своите познания към социалния живот. Една вътрешна нужда го тласкаше и тази нужда щеше да го накара да иска да играе една по-активна роля в света. Следователно за известно време Николай Кузански беше юрист. Но в епохата, в която живееше, хаосът царуваше във всички клонове на социалния живот. Скоро отвратен от правото, той стана католически свещеник.
към текста >>
Но това, което най-много ни вълнува у него, е основната черта
на
неговата душа, която бихме могли да охарактеризираме така: преди Николай Кузански, Майстер Екхардт е също така отнесен от порива, който обхващаше богословите
на
средновекивието към
Бога
, към духовния свят.
Когато знанието се преобразява в най-благородния смисъл на думата, когато то се отрича от себе си в момента, където е на път да достигне духа, тогава то става учено невежество. Именно под впечатленията на тези съзерцания Николай Кузански публикува в 1440 година своето съчинение. Нека за момент го изоставим и да проникнем в килията на един от онези мистици на Средновековието, които са го предходили, в килията на един Майстер Екхардт, например /чиито черти аз вече описах на друго място/. Ние се намираме в присъствието на това, което Църквата нарича един еретик. Можем да четем писанията на Майстер Екхардт от различни гледни точки; ние винаги ще вкусим в тях вътрешната топлина на неговата мистика.
Но това, което най-много ни вълнува у него, е основната черта на неговата душа, която бихме могли да охарактеризираме така: преди Николай Кузански, Майстер Екхардт е също така отнесен от порива, който обхващаше богословите на средновекивието към Бога, към духовния свят.
У него ние намираме многотомистични изрази: но когато се изоставя на този порив вън от богословската мисъл, той стига винаги до там, да си казва, че тази мисъл не му позволява да се доближи до божествената искра, която свети в него. Тя я осветява от тук, от там, с една блага светлина, но с нищо не участвува в божествената светлина, в тази духовна светлина, която свети в неговата душа. Той се чувствува отблъснат далече от този живот, който събужда в него ми. слите, но също чувствата и спомените, и от които би могъл да черпи едно цялостно познание. Когато, казва той, аз търся най-интимната същност на моето същество, намирам се потопен в едно нищо.
към текста >>
Те стигнаха до духа по пътя
на
душата и там те намират Аза, този Аз, който им беше дар от
Бога
.
В тишината на неговото сърце този мистик ни кара да чуем едно мощно слово. В миналото, когато душата се стремеше да познае себе си, тя винаги получаваше помощта на духа, чиято светлина я осветяваше вътре в нея. Това беше един много стар закон, за който отново ще говорим по-нататък. Когато един Тома Аквински изучава своята собствена душа, той намира в нея да действува един жив духовен елемент. По-точно казано, не в самата душа, но в духа, който живееше и действуваше в нея, Тома Аквински и неговите предшественици са търсили своето Аз.
Те стигнаха до духа по пътя на душата и там те намират Аза, този Аз, който им беше дар от Бога.
Те си казваха или най-малкото биха могли да си кажат: аз прониквам в моята душа, съзерцавам там духа и в този дух се намира моето Аз. Обаче развитието на човечеството изисква, щото напредвайки към свободата, то да изгуби възможността да мери духа насочвайки погледа в самото себе си. Един Йоханес Скотус Еригена не би могъл да говори като Майстер Екхардт. Той би казал: аз поглеждам в самия себе си. След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа.
към текста >>
Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в
Бога
, в Духа.
Един Йоханес Скотус Еригена не би могъл да говори като Майстер Екхардт. Той би казал: аз поглеждам в самия себе си. След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа. В Божеството, в Духа намирам аз своето Себе. Съдбата на човечеството изискваше, пътят, практикуван през време на миналите столетия, да бъде затворен по времето на Майстер Екхардт.
Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в Бога, в Духа.
Той намираше само нищото на Божеството и трябваше да търси своето Аз в нищото. С една дума, човекът беше изгубил виждането на Духа в своето вътрешно същество и само подбуждан от една дълбока нужда един Екхардт трябва да търси своето Аз в нищото. Николай Кузански, който идва след него, установява със сигурност, че старите методи, основани на мисълта и на идеите, са фалирали и не струват вече нищо, когато се касае да се тъпче почвата на духовното. Душата е изгубила всяка възможност да намери в самата себе си духовния свят. И Николай от Куза си казваше: всичко, което богословието ми дава, може само да ме потопи в нищо на човешката мисъл; следователно аз трябва да се съединя с духовната опитност.
към текста >>
С една дума, човекът беше изгубил
виждане
то
на
Духа в своето вътрешно същество и само подбуждан от една дълбока нужда един Екхардт трябва да търси своето Аз в нищото.
След като съм пребродил външния свят, аз откривам в себе си, в моята душа, Духа, намирам Аза, който подържа и оживява моята душа. В Божеството, в Духа намирам аз своето Себе. Съдбата на човечеството изискваше, пътят, практикуван през време на миналите столетия, да бъде затворен по времето на Майстер Екхардт. Опитвайки същия път, както един Скотус Еригена или даже както Тома Аквински, Майстер Екхардт не се потопяваше в Бога, в Духа. Той намираше само нищото на Божеството и трябваше да търси своето Аз в нищото.
С една дума, човекът беше изгубил виждането на Духа в своето вътрешно същество и само подбуждан от една дълбока нужда един Екхардт трябва да търси своето Аз в нищото.
Николай Кузански, който идва след него, установява със сигурност, че старите методи, основани на мисълта и на идеите, са фалирали и не струват вече нищо, когато се касае да се тъпче почвата на духовното. Душата е изгубила всяка възможност да намери в самата себе си духовния свят. И Николай от Куза си казваше: всичко, което богословието ми дава, може само да ме потопи в нищо на човешката мисъл; следователно аз трябва да се съединя с духовната опитност. Но полученото по този начин духовно познание не може да бъде изразено, не може да бъде предадено. Стигнал там, човек може да остане само ням.
към текста >>
Върху това столетие, което разделя "De Docta Ignorantia" от "De Revolutionibus Orbium Celestium" трябва да насочим нашия поглед, ако искаме да разберем, как се е образувала нашата наука, да разгледаме съкровищата, с които се е о
бога
тила човешката душа, да проучим онези съкровища, от които тя се е отказа ла.
Докато "De Docta Ignorantia" от 1440 година е едно признание за безсилието пред духовния свят, "De Revo lutionibus orbium celestium" на Коперник, излиза през 1543 година, смело изявява своите права за математическата мисъл над цялата вселена. Духовният свят беше толкова отдалечен от човешкото познание, че и самата математика, казваше Николай Кузански, не можеше да се приближи до него освен чрез заекващи символи. Едно столетие по-късно съща та математика се явява толкова сигурна в себе си и толкова силна, казва Коперник, че тя може да затвори, да обхване сетивния свят във формули, предавайки му по този начин един научен израз. В този интервал от 100 години се роди западната наука. По-рано тя съществуваше само в зародишно състояние.
Върху това столетие, което разделя "De Docta Ignorantia" от "De Revolutionibus Orbium Celestium" трябва да насочим нашия поглед, ако искаме да разберем, как се е образувала нашата наука, да разгледаме съкровищата, с които се е обогатила човешката душа, да проучим онези съкровища, от които тя се е отказа ла.
До там трябва да отидем в миналото, даже и малко преди Николай Кузански, ако искаме наистина да схванем, що е научната мисъл, да знаем това, което науката може да донесе на човечеството, и какъв нов духовен живот може да роди тя.
към текста >>
25.
4. СКАЗКА ВТОРА
GA_326 Раждането на естествените науки
Този начин
на
познание ние отново намираме, както видяхме, у Майстер Екхардт, който, много добре е запознат с богословието
на
Средновековието, искаше да го използува, за да проучи човешката душа и да намери в нея пътя към
Бога
.
Но тези образи са белязани с печата на тяхното време. Говорейки Ви вчера за Николай Кузански, аз исках да Ви покажа, как са се проявили в неговата душа симптомите на научното развитие на 15 век. От една страна всички познания, които тази душа можа да събере изучавайки богословието; от друга страна сградата на математически понятия, които, колкото и сигурни да са в себе си, не могат да доведат до духовния свят, достъпа до който може да отвори само ученото невежество. Това е вътрешното становище, което Николай Кузански така величествено ни представя. С това той отбелязва окончателното безсилие на един начин на познание, който човечеството беше практикувало до тогава.
Този начин на познание ние отново намираме, както видяхме, у Майстер Екхардт, който, много добре е запознат с богословието на Средновековието, искаше да го използува, за да проучи човешката душа и да намери в нея пътя към Бога.
Той изрази множество пъти това състояние на душата чрез едно изречение, което аз вече Ви цитирах вчера: аз се потопявам в нищото на Бога, и ставам в това нищо едно вечно Аз. Това чувство на всемирното в нищото Екхардт го извлича от стария начин на познание; това нищо, т.е. угасването на всяко познание изцяло, се превръща в реторта, от която той черпи сигурността на своето собствено Аз. Погледнато по-отблизо, ние виждаме, че Майстер Екхардт представя една по-древна наука за душата, тази, която човечеството беше познало до тогава и която позволяваше на човека да каже: в мене има нещо, което живее, и това нещо е божествено. Обаче най-големите духове на епохата бяха стигнали до там да си кажат: което и да бъде познанието, което аз имам за това божествено, то не е достатъчно за мене, не ми дава сигурност в това, което се отнася за моето собствено същество; трябва, изхождайки от него, да стигна до нищото, за да се роди спонтанно съзнанието за моето Аз.
към текста >>
Той изрази множество пъти това състояние
на
душата чрез едно изречение, което аз вече Ви цитирах вчера: аз се потопявам в нищото
на
Бога
, и ставам в това нищо едно вечно Аз.
Говорейки Ви вчера за Николай Кузански, аз исках да Ви покажа, как са се проявили в неговата душа симптомите на научното развитие на 15 век. От една страна всички познания, които тази душа можа да събере изучавайки богословието; от друга страна сградата на математически понятия, които, колкото и сигурни да са в себе си, не могат да доведат до духовния свят, достъпа до който може да отвори само ученото невежество. Това е вътрешното становище, което Николай Кузански така величествено ни представя. С това той отбелязва окончателното безсилие на един начин на познание, който човечеството беше практикувало до тогава. Този начин на познание ние отново намираме, както видяхме, у Майстер Екхардт, който, много добре е запознат с богословието на Средновековието, искаше да го използува, за да проучи човешката душа и да намери в нея пътя към Бога.
Той изрази множество пъти това състояние на душата чрез едно изречение, което аз вече Ви цитирах вчера: аз се потопявам в нищото на Бога, и ставам в това нищо едно вечно Аз.
Това чувство на всемирното в нищото Екхардт го извлича от стария начин на познание; това нищо, т.е. угасването на всяко познание изцяло, се превръща в реторта, от която той черпи сигурността на своето собствено Аз. Погледнато по-отблизо, ние виждаме, че Майстер Екхардт представя една по-древна наука за душата, тази, която човечеството беше познало до тогава и която позволяваше на човека да каже: в мене има нещо, което живее, и това нещо е божествено. Обаче най-големите духове на епохата бяха стигнали до там да си кажат: което и да бъде познанието, което аз имам за това божествено, то не е достатъчно за мене, не ми дава сигурност в това, което се отнася за моето собствено същество; трябва, изхождайки от него, да стигна до нищото, за да се роди спонтанно съзнанието за моето Аз. Нека противопоставим на тези две личности една трета, която е живяла около 2000 години преди тях и която характеризира своята епоха също така добре както Николай Кузански и Майстер Екхардт представят своята.
към текста >>
Обаче цялата тази наука почиваше само върху преданието; тя беше съставена от много по-стари схващания, добити чрез ясно
виждане
то, което човечеството притежаваше в миналото и което му беше позволило да познае движението
на
звездите, значението
на
съзвездията и пр.
Нека противопоставим на тези две личности една трета, която е живяла около 2000 години преди тях и която характеризира своята епоха също така добре както Николай Кузански и Майстер Екхардт представят своята. Действително, трябва да отидем в миналото доста далече, за да разберем по-добре, как човекът на 15 век полага усилия да стигне до познанието. Никоя книга, никакъв документ не споменава името на личността, за която искам да Ви говоря; защото относно тези неща историята не отива по-далече от 13 век преди нашата ера. Въпреки това, чрез чисто духовното изследване да отидем по-далече отколкото ни позволяват историческите документи. И така, тази личност е била приета в една мистерийна школа от Южна Европа и беше изучила там всичко, което учителите учеха за Космоса, за тези духовни Същества, които живеят в Космоса, във вселената.
Обаче цялата тази наука почиваше само върху преданието; тя беше съставена от много по-стари схващания, добити чрез ясновиждането, което човечеството притежаваше в миналото и което му беше позволило да познае движението на звездите, значението на съзвездията и пр.
За мъдреците от онези далеч на древност вселената не беше една машина, тя не изглеждаше като една машина, както това е за нас днес; а вселената им се явяваше като едно пълно с живот същество, изпълнено с творческа дейност, като един дух, който им говореше на един космически език. Следователно древните мъдреци познаваха онова чувство да се къпи човек в самата същност на вселената, да я чува да говори; към този всемирен дух те един вид отправяха въпроси върху загадките на вселената. И отговорът на тези въпроси им беше даден чрез явленията, които природата разгръщаше около тях. Това, което е било схващано по този начин чрез чувството, е избледняло, станало е отвлечено. Това наричаме ние днес Дух.
към текста >>
Третият елемент
на
този първобитен свят е външната природа, предлагайки
на
човека
виждане
то
на
това, което наричаме свят
на
телата.
Второто нещо беше това, че човекът можеше да насочи към своя вътрешен живот един духовен поглед и долавяше същността на душата. Той чувствуваше тази душа като пряка еманация на Духа, който по-късно бе наречен Бог, непознатият Бог. Учениците на древните мъдреци считаха, че душата има една природа аналогична на това, което днес бихме нарекли: посланик на духа. Така, за тях, Духът беше всемирното Начало, чийто живот обгръща всичко съществуващо и вън от който не може да съществува нищо. И този Дух, направо възприемаем под неговата първична форма, можеше да бъде намерен в човешката душа и той на истина биваше намерен, когато човек имаше чувството, че душата беше посланица /пратеница/.
Третият елемент на този първобитен свят е външната природа, предлагайки на човека виждането на това, което наричаме свят на телата.
За този свят на телата тогавашните хора не са си съставяли идеите, които ние имаме днес. Каквото и природно явление да са наблюдавали, с този поглед, който навсякъде знаеше да възприема духа, те са виждали в него едно духовно откровение. Най-близкият до човека образ на духа беше неговото тяло, този фрагмент от природата; образ на духа в същия смисъл както и един обект на природата. Когато наблюдаваше себе си, човекът на древните времена виждаше себе си под един троичен аспект. На първо място, духът обитаваше в него, под неговата първична форма, като в едно от неговите жилища; и по този начин човекът признаваше себе си като дух.
към текста >>
Учениците приемаха тези предания от учители, които не притежаваха вече едно пряко
виждане
, поне не притежаваха такова
виждане
с проникващата сила
на
мина лото.
В тази епоха не би могло да става въпрос човек да има понятия за нещата, защото той не може да си образува понятия освен за това, кое то е външно на неговия собствен живот; това, което човек носи в себе си, той няма нужда да го познава, той го живее по непосредствен начин, и това е всичко. Такава една мъдрост е живяла в древните мистерии до Гръко-латинската епоха. С тази мъдрост беше запозната личността, за която загатнах преди малко. Но тя беше разбрала, че учителите на мистериите, чиито учения следваше, не притежаваха вече освен по предание това, което още можеха да и дадат; нищо не произхождаше от един пряк източник. Този човек предприе далечни пътувания, посети други центрове на мистериите, за да не намери всъщност през този 8 век преди нашата ера нещо друго освен, че навсякъде са запазени същите предания получени от минало то.
Учениците приемаха тези предания от учители, които не притежаваха вече едно пряко виждане, поне не притежаваха такова виждане с проникващата сила на мина лото.
Обаче този, за който Ви говоря, таеше в глъбините на своята човешка природа една невероятна жажда за сигурност, за познание. От ученията, които беше получил, той беше задържал, че в миналото човекът действително е чувал една хармония на сферите, че в тази хармония ечеше гласът на Логоса и че Логосът беше тъждествен с първичната форма на всички неща; но всичко това бяха само предания. И ето че 2000 години по-късно се случи следното: в тишината на своя кабинет Майстер Екхардт изхождаше от преданията на своята епоха, за да търси вътрешната сила на душата и на Аза и да стигне до там, да изрази своята мисъл под формата, която описах: аз се потопявам в нищото на божеството и там чувствувам Аза във вечността. Древният ученик на достигналите в упадък мистерии беше казал в своята усамотеност: аз се навеждам над онемялата вселена и на тази нямост търся душата, носителка на Логоса; аз любя Логоса, защото той е, който възвестява един непознат Бог. Тази е успоредността, която може да се установи между него и Майстер Екхардт.
към текста >>
Тя се чувствува тогава носителка
на
силите
на
Логоса, въпреки че този образ няма вече в нея живот и не се изразява вече освен в нейната любов към
Бога
, от който пази в себе си едно отражение.
Но в тази вселена той откриваше душата обитавана от Логоса; той любеше Логоса, който за него не беше вече Богът на древните времена, но поне един образ още на този Бог. С други думи, през тези времена духът беше изчезнал вече пред погледа на душата. И душата се намираше в един свят лишен от дух; по същия начин, много по-късно, един Майстер Екхардт /Майстер значи Учител/ трябваше да намери Аза в един свят превърнат в нищо. Без съмнение, в миналото душите имаха силата да си кажат: аз самият съм божествена същност, когато долавям вътрешно духа в мене. Но сега духът не може да бъде вече виждан непосредствено; душата няма вече чувството, че е посланица на духа, защото за да предадеш едно послание за нещо, трябва да го познаваш.
Тя се чувствува тогава носителка на силите на Логоса, въпреки че този образ няма вече в нея живот и не се изразява вече освен в нейната любов към Бога, от който пази в себе си едно отражение.
Така душата не се чувствува вече като една посланица, а като носителка на образа на божествения Дух. Накратко казано, една нова форма на познанието се явява тогава, чрез която, когато човек поглежда вътре в себе си, чувствува, че неговата душа не предава, вече посланията на духа, а носи неговия образ. Понеже хората бяха изгубили непосредственото виждане на живия дух, тялото не беше вече чистото отражение на този дух. За да виждаме в него едно отражение, би трябвало все още да долавяме, да възприемаме първичната форма. Следователно, в това ново схващане, тялото става нещо съвършено друго, то стана това, което бихме могли да наречем една сила.
към текста >>
Понеже хората бяха изгубили непосредственото
виждане
на
живия дух, тялото не беше вече чистото отражение
на
този дух.
Без съмнение, в миналото душите имаха силата да си кажат: аз самият съм божествена същност, когато долавям вътрешно духа в мене. Но сега духът не може да бъде вече виждан непосредствено; душата няма вече чувството, че е посланица на духа, защото за да предадеш едно послание за нещо, трябва да го познаваш. Тя се чувствува тогава носителка на силите на Логоса, въпреки че този образ няма вече в нея живот и не се изразява вече освен в нейната любов към Бога, от който пази в себе си едно отражение. Така душата не се чувствува вече като една посланица, а като носителка на образа на божествения Дух. Накратко казано, една нова форма на познанието се явява тогава, чрез която, когато човек поглежда вътре в себе си, чувствува, че неговата душа не предава, вече посланията на духа, а носи неговия образ.
Понеже хората бяха изгубили непосредственото виждане на живия дух, тялото не беше вече чистото отражение на този дух.
За да виждаме в него едно отражение, би трябвало все още да долавяме, да възприемаме първичната форма. Следователно, в това ново схващане, тялото става нещо съвършено друго, то стана това, което бихме могли да наречем една сила. Явява се понятието на сила. От сега нататък тялото ще бъде считано не вече като създадено по образ и подобие на божествения модел, а като един комплекс от сили. И природата, в която по-рано хората виждаха навсякъде да се отразява непосредствено духът, се явява от сега нататък като една тъкан от сили създадени от този дух.
към текста >>
И когато поглежда вътре в себе си, не долавя една душа с неопределена воля, с неясна чувствителност, с абстрактно мислене, а вижда в нея живия носител
на
живия Логос,
на
този Логос, който, както се знаеше, не беше Бог, а само живият образ
на
Бога
.
Тази противоположност характеризира пътя изминат от мисълта между епохата на този мъдрец и тази на Николай Кузански. Тогава човекът прави усилие да схване връзката, която съществува между тялото и душата, между душата, лишена от съзнанието за духа, и тялото, станало твърде сгъстено, превърнало се в прост комплекс от сили. Хората упорито се стремят да намерят една връзка между човека и природата. Но природата не е вече освен само сила. В това време, човекът няма и най-малкото понятие за това, което днес наричаме природни закони; той чувствува в природата само сили, живее сред тези сили.
И когато поглежда вътре в себе си, не долавя една душа с неопределена воля, с неясна чувствителност, с абстрактно мислене, а вижда в нея живия носител на живия Логос, на този Логос, който, както се знаеше, не беше Бог, а само живият образ на Бога.
Тази противоположност, съвършено различна от онази, с които се сблъсква съвременното човечество, ще за пази своята пълна сила до 11 и 12 столетие. Трябва да се опитаме да я пресъздадем в себе си по един колко то е възможно по-жив начин, в противен случай се излагаме на опасността да извършим грешката, която са направили всички историци на философията, които виждат в Демокрита, гръцкия философ от 5-то столетие преди нашата ера, един атомист, в модерния смисъл на думата, за щото той е допуснал съществуването на атоми. Подобието между употребените думи не означава тъждественост на схващанията. Между модерния атомист и Демокрита има цял един свят; понеже чувствува в себе си контраста, противоположността между човека и природата, между тялото и душата, Демокрит говори за атоми, които не са друго освен комплекси от сили, и ги противопоставя на пространството, както един съвременен атомист не би могъл да стори това за атомите на модерната физика. Би ли могъл днешният учен да каже както Демокрит: няма нищо повече в битието и в нищото, нищо повече в пълното и в празното?
към текста >>
Във втората фаза тя чувствуваше, че в нея живее Логосът, жив образ
на
Бога
: тя беше носителка
на
Логоса.
Тук именно за мисълта се явява зората на модерните времена. Душата е изгубила чувството на живия Логос, но сега тя има идеи, понятия, и когато поглежда в себе си, тя намира представи, които накрая водят до от влеченото. Тя е избледняла още повече, станала е още по-тънка. Човешката мисъл навлиза в една трета фаза на своето развитие. В първата фаза тя е чувствувала в себе си присъствието на духа; тя беше посланица на този дух.
Във втората фаза тя чувствуваше, че в нея живее Логосът, жив образ на Бога: тя беше носителка на Логоса.
В сегашната, третата фаза, тя не е друго освен един резервоар, в който се натрупват идеи и понятия; тяхното предимство е точната сигурност на математиката, но все пак това са идеи и понятия; вътрешно душата се чувствува крайно отслабнала, изтънчена. В замяна на това, земният свят добива все по-голяма плътност. Съзнанието, което човек има за себе си също приема една трета форма. Човекът не може още да се откаже напълно от своята душа; но за него тя не е вече освен един резервоар на идеи и неговото собствено тяло не е вече само един комплекс от сили, то е съставено сега от вещество, от материя, която заема една част от пространството. Човекът вижда в себе си нещо, което абсолютно отрича духа.
към текста >>
Така протича развитието
на
човечеството: през първата фаза
на
това развитие човекът вижда
Бога
и света съединени, Бог и света и светът в
бога
, "монон"а, единството.
Между "De Docta Ignorantia" от 1440 година и "De Revolutionbus Orbium Celestium" и изтекъл, казах аз, един век. Коперник опитва да разреши от външната страна, да сведе до формули проблемата, която Николай Кузански искаше да разглежда служейки с математически символи. Човекът се опитва да разбере природата с помощта на математиката в момента, когато изгубва живото чувство за нея. Това се проявява даже в историята на смисъла на думите; защото в миналото в "природата" хората са чувствували още "раждането /латинската дума "Natira" значи "Раждане"/, докато днес за нас тази дума означава само един свят от неодушевени тела. Разбира се, самата природа е винаги живот и дух; тя е станала нещо мъртво само за човека, което той не би могъл да разбере освен с помощта на най-непогрешимия инструмент на познанието, математическото разсъждение.
Така протича развитието на човечеството: през първата фаза на това развитие човекът вижда Бога и света съединени, Бог и света и светът в бога, "монон"а, единството.
През втората фаза човекът има действителното виждане и на тялото, на човека и на природата; душата носеща в себе си живия Логос, който нито се ражда, нито умира; природата това, което се ражда и преминава. В третата фаза човекът стига до там, да схваща една отвлечена противоположност: самият субект пред обекта, външния свят. От двете, този външен свят е най-материалният; чужд на човешкото същество, той не може да бъде познат освен чрез единственото средство на математическите науки, безсилни да проникнат в душата на нещата и поради тази причина Николай Кузански ги използуваше твърде плахо под формата на символи. Следователно раждането на естествените науки се дължи на твърде стари стремежи на човешкия дух. Съдбата на човечеството изискваше това да бъде така.
към текста >>
През втората фаза човекът има действителното
виждане
и
на
тялото,
на
човека и
на
природата; душата носеща в себе си живия Логос, който нито се ражда, нито умира; природата това, което се ражда и преминава.
Коперник опитва да разреши от външната страна, да сведе до формули проблемата, която Николай Кузански искаше да разглежда служейки с математически символи. Човекът се опитва да разбере природата с помощта на математиката в момента, когато изгубва живото чувство за нея. Това се проявява даже в историята на смисъла на думите; защото в миналото в "природата" хората са чувствували още "раждането /латинската дума "Natira" значи "Раждане"/, докато днес за нас тази дума означава само един свят от неодушевени тела. Разбира се, самата природа е винаги живот и дух; тя е станала нещо мъртво само за човека, което той не би могъл да разбере освен с помощта на най-непогрешимия инструмент на познанието, математическото разсъждение. Така протича развитието на човечеството: през първата фаза на това развитие човекът вижда Бога и света съединени, Бог и света и светът в бога, "монон"а, единството.
През втората фаза човекът има действителното виждане и на тялото, на човека и на природата; душата носеща в себе си живия Логос, който нито се ражда, нито умира; природата това, което се ражда и преминава.
В третата фаза човекът стига до там, да схваща една отвлечена противоположност: самият субект пред обекта, външния свят. От двете, този външен свят е най-материалният; чужд на човешкото същество, той не може да бъде познат освен чрез единственото средство на математическите науки, безсилни да проникнат в душата на нещата и поради тази причина Николай Кузански ги използуваше твърде плахо под формата на символи. Следователно раждането на естествените науки се дължи на твърде стари стремежи на човешкия дух. Съдбата на човечеството изискваше това да бъде така. И ние живеем днес в третата от тези епохи, които вече охарактеризирах.
към текста >>
26.
6. СКАЗКА ЧЕТВЪРТА
GA_326 Раждането на естествените науки
Този начин
на
виждане
нещата се измени, когато човекът нямаше съзнание, че в миналото всяко количество, всяко число бяха за него неделими от неговата вътрешна опитност за света.
СКАЗКА ЧЕТВЪРТА В предидущата сказка аз се опитах да Ви покажа, как съвременното научно схващане се е родило постепенно от едно старо схващане на математиките, схващане, което държеше сметка не само за количествения елемент на числото, но и за неговото качество, за неговата вътрешна природа и за неговата форма. Следователно това схващане виждаше в една геометрическа форма, триъгълник или правоъгълник, било граница, било траектория на едно тяло, една фигура интимно свързана с вътрешната опитност за триъгълника, за правоъгълника.
Този начин на виждане нещата се измени, когато човекът нямаше съзнание, че в миналото всяко количество, всяко число бяха за него неделими от неговата вътрешна опитност за света.
Следователно в неговите очи количеството и числото се разединиха през това време и ние можем да поставим това разделяне точно в онзи момент, когато пространството, схващано като едно цяло, от което човекът беше част, бе заменено с това понятие на една схема, при която всяка точка може да бъде взета произволно за начало на една система от три перпендикулярни координати. Математиките се родиха под тяхната модерна форма на закони предназначени да владеят природните явления. Можем да кажем, че в миналото човекът считаше числата и техните отношения за нещо живо, неделимо от Бога или Боговете, който царуваше над света и беше явна причина за всемирния ред. Напротив, въпреки че могат да бъдат отъждествени взети изцяло с това, което наричаме природни явления, математическите схеми и отвлечености, върху които днес хората се опитват да приложат природата, не могат да се съединят по един траен начин с човешката душа; ето защо човекът не може вече да разбере, нито да проникне природните явления, ето защо той не може вече освен да ги наблюдава, да реагира. Всичко, което може да се каже, е, че тези отвлечености, тези измислени схеми са в съгласие с действителността; но защо?
към текста >>
Можем да кажем, че в миналото човекът считаше числата и техните отношения за нещо живо, неделимо от
Бога
или Боговете, който царуваше над света и беше явна причина за всемирния ред.
В предидущата сказка аз се опитах да Ви покажа, как съвременното научно схващане се е родило постепенно от едно старо схващане на математиките, схващане, което държеше сметка не само за количествения елемент на числото, но и за неговото качество, за неговата вътрешна природа и за неговата форма. Следователно това схващане виждаше в една геометрическа форма, триъгълник или правоъгълник, било граница, било траектория на едно тяло, една фигура интимно свързана с вътрешната опитност за триъгълника, за правоъгълника. Този начин на виждане нещата се измени, когато човекът нямаше съзнание, че в миналото всяко количество, всяко число бяха за него неделими от неговата вътрешна опитност за света. Следователно в неговите очи количеството и числото се разединиха през това време и ние можем да поставим това разделяне точно в онзи момент, когато пространството, схващано като едно цяло, от което човекът беше част, бе заменено с това понятие на една схема, при която всяка точка може да бъде взета произволно за начало на една система от три перпендикулярни координати. Математиките се родиха под тяхната модерна форма на закони предназначени да владеят природните явления.
Можем да кажем, че в миналото човекът считаше числата и техните отношения за нещо живо, неделимо от Бога или Боговете, който царуваше над света и беше явна причина за всемирния ред.
Напротив, въпреки че могат да бъдат отъждествени взети изцяло с това, което наричаме природни явления, математическите схеми и отвлечености, върху които днес хората се опитват да приложат природата, не могат да се съединят по един траен начин с човешката душа; ето защо човекът не може вече да разбере, нито да проникне природните явления, ето защо той не може вече освен да ги наблюдава, да реагира. Всичко, което може да се каже, е, че тези отвлечености, тези измислени схеми са в съгласие с действителността; но защо? Светът, в който се движат тези схващания, не може да ни обясни причината. Нека се върнем назад до времето, за което аз вече Ви говорих, когато всичко, което беше част от тялото, беше считано като образ на духовното. Когато човекът поглеждаше вътре в себе си, той намираше там отново математическия елемент, неделим от божественото, в неговия собствен организъм.
към текста >>
Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и
Бога
.
След това той започва да прилага своите изчисления, своите математически формули. В неговата епоха, математиките, геометрията, са вече отвлечени науки, изолирани от човека; когато чрез тях прониква в областта на природата, той внася там един отвлечен елемент. Той изолира напълно природните явления от човека. За първи път с нютоновата физика ние имаме един възглед за природата, от който е изключен човекът, нещо, което никога не ще намерим в предишните епохи. Нека се обърнем към един мислител от 4-то или 5-то столетие на нашата ера /едва ли бихме могли да дадем името мислители на тези хора, които още притежаваха един вътрешен живот много по-интензивен отколко то чистата интелектуална дейност/.
Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и Бога.
Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от Бога и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля". Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него. Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога. Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога.
към текста >>
Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от
Бога
и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля".
В неговата епоха, математиките, геометрията, са вече отвлечени науки, изолирани от човека; когато чрез тях прониква в областта на природата, той внася там един отвлечен елемент. Той изолира напълно природните явления от човека. За първи път с нютоновата физика ние имаме един възглед за природата, от който е изключен човекът, нещо, което никога не ще намерим в предишните епохи. Нека се обърнем към един мислител от 4-то или 5-то столетие на нашата ера /едва ли бихме могли да дадем името мислители на тези хора, които още притежаваха един вътрешен живот много по-интензивен отколко то чистата интелектуална дейност/. Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и Бога.
Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от Бога и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля".
Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него. Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога. Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога. Днес математиките игнорират човека.
към текста >>
Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята
на
Бога
.
Нека се обърнем към един мислител от 4-то или 5-то столетие на нашата ера /едва ли бихме могли да дадем името мислители на тези хора, които още притежаваха един вътрешен живот много по-интензивен отколко то чистата интелектуална дейност/. Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и Бога. Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от Бога и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля". Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него.
Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога.
Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога. Днес математиките игнорират човека. И човекът е забравил, че ги е получил от Бога. В този дух Нютон си служи с тях, за да проучи пространството. В своята книга "Математически принципи на натурфилософията", той си служи с тези отвлечени математики, с едно произволно определено пространство, което впрочем не дефинира, защото има смътното чувство, че тогава ще се изгуби в него.
към текста >>
Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията
на
Бога
.
Можем да преведем неговото чувство както следва: "Аз чувствувам в едно цяло пространството и Бога. Аз се направлявам в пространството отгоре надолу, отдясно наляво, отпред назад, според посоките начертани от Бога и които чувствувам в самия мене; където и да отида, това става винаги по негова воля". Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него. Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога.
Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога.
Днес математиките игнорират човека. И човекът е забравил, че ги е получил от Бога. В този дух Нютон си служи с тях, за да проучи пространството. В своята книга "Математически принципи на натурфилософията", той си служи с тези отвлечени математики, с едно произволно определено пространство, което впрочем не дефинира, защото има смътното чувство, че тогава ще се изгуби в него. Той взема понятието за пространство в неговата обикновена, текуща форма, но след това с помощта на математиките го обработва така, че накрая то няма нищо общо с истинските закони на пространството.
към текста >>
И човекът е забравил, че ги е получил от
Бога
.
Това състояние на душата продължи да съществува и по-късно от 6то столетие, приблизително до 14-то столетие. До тогава, когато човекът упражняваше геометрия, той не се задоволяваше да начертае един триъгълник; той чувствуваше, че това, което чертае, Бог го оживяваше в него, рисуваше го с него. Неговият чертеж представляваше едно качество, което той чувствуваше вътрешно, чрез волята на Бога. Във всичко, което се изразяваше в математически фигури, човекът виждаше намеренията на Бога. Днес математиките игнорират човека.
И човекът е забравил, че ги е получил от Бога.
В този дух Нютон си служи с тях, за да проучи пространството. В своята книга "Математически принципи на натурфилософията", той си служи с тези отвлечени математики, с едно произволно определено пространство, което впрочем не дефинира, защото има смътното чувство, че тогава ще се изгуби в него. Той взема понятието за пространство в неговата обикновена, текуща форма, но след това с помощта на математиките го обработва така, че накрая то няма нищо общо с истинските закони на пространството. И така започва той да говори за принципите, за началата на природата. Въпреки това, ако проучим по задълбочено неговите съчинения, виждаме след известно време, че неговото собствено схващане за пространството му създава неудобство.
към текста >>
И накрая той го определя наричайки го "sensorium"
на
Бога
.
В своята книга "Математически принципи на натурфилософията", той си служи с тези отвлечени математики, с едно произволно определено пространство, което впрочем не дефинира, защото има смътното чувство, че тогава ще се изгуби в него. Той взема понятието за пространство в неговата обикновена, текуща форма, но след това с помощта на математиките го обработва така, че накрая то няма нищо общо с истинските закони на пространството. И така започва той да говори за принципите, за началата на природата. Въпреки това, ако проучим по задълбочено неговите съчинения, виждаме след известно време, че неговото собствено схващане за пространството му създава неудобство. Това пространство, от което е изключен човекът, го задоволява все по-малко и по-малко.
И накрая той го определя наричайки го "sensorium" на Бога.
Това е един извънредно интересен израз. Онзи, който първи напълно математизира пространството, разделя го окончателно от човешкото същество, стига въпреки това до там да го определи като "sensorium" на Бога , като един вид мозъчно схващане, което Бог си е образувал. Нютон е отделил напълно природата и пространството от човека, който има чувството за това пространство; но това му тежи. Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека. Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога.
към текста >>
Онзи, който първи напълно математизира пространството, разделя го окончателно от човешкото същество, стига въпреки това до там да го определи като "sensorium"
на
Бога
, като един вид мозъчно схващане, което Бог си е образувал.
И така започва той да говори за принципите, за началата на природата. Въпреки това, ако проучим по задълбочено неговите съчинения, виждаме след известно време, че неговото собствено схващане за пространството му създава неудобство. Това пространство, от което е изключен човекът, го задоволява все по-малко и по-малко. И накрая той го определя наричайки го "sensorium" на Бога. Това е един извънредно интересен израз.
Онзи, който първи напълно математизира пространството, разделя го окончателно от човешкото същество, стига въпреки това до там да го определи като "sensorium" на Бога , като един вид мозъчно схващане, което Бог си е образувал.
Нютон е отделил напълно природата и пространството от човека, който има чувството за това пространство; но това му тежи. Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека. Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога. Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del".
към текста >>
Но чрез това се отразява и връзката между природата и
Бога
.
И накрая той го определя наричайки го "sensorium" на Бога. Това е един извънредно интересен израз. Онзи, който първи напълно математизира пространството, разделя го окончателно от човешкото същество, стига въпреки това до там да го определи като "sensorium" на Бога , като един вид мозъчно схващане, което Бог си е образувал. Нютон е отделил напълно природата и пространството от човека, който има чувството за това пространство; но това му тежи. Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека.
Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога.
Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del". Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога. Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин. Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път.
към текста >>
Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо
на
духа
на
Бога
.
Нютон е отделил напълно природата и пространството от човека, който има чувството за това пространство; но това му тежи. Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека. Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога. Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del".
Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога.
Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин. Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път. Лесно може да се разбере, че един Гьоте не можеше никак да споделя идеите на Нютон. Противоположността на тези два духа се явява особено силно в теория на цветовете от Гьоте. Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне Бога от човека, е противен на чувството на Гьоте.
към текста >>
Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща
Бога
, обаче по един конвенционален начин.
Това пространство, в което човек чувствуваше навсякъде да живее Бог, той го отразява от човека. Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога. Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del". Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога.
Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин.
Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път. Лесно може да се разбере, че един Гьоте не можеше никак да споделя идеите на Нютон. Противоположността на тези два духа се явява особено силно в теория на цветовете от Гьоте. Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне Бога от човека, е противен на чувството на Гьоте. Гьоте чувствуваше по инстинкт, че човек трябва да има живата опитност за Космоса, че вселената и нейните три измерения са само едно продължение навън на човешката душа.
към текста >>
Човекът се е отделел от
Бога
, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път.
Но чрез това се отразява и връзката между природата и Бога. Пространството съществува вече само вън от човешката душа, във външния свят, там, където са математиките. По-късно Нютон нарича това пространство "Sensorium Del". Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога. Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин.
Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път.
Лесно може да се разбере, че един Гьоте не можеше никак да споделя идеите на Нютон. Противоположността на тези два духа се явява особено силно в теория на цветовете от Гьоте. Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне Бога от човека, е противен на чувството на Гьоте. Гьоте чувствуваше по инстинкт, че човек трябва да има живата опитност за Космоса, че вселената и нейните три измерения са само едно продължение навън на човешката душа. Той е точно противоположното на Нютон.
към текста >>
Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне
Бога
от човека, е противен
на
чувството
на
Гьоте.
Но той е, кой то пръв го беше отделил от човека, правейки го чуждо на духа на Бога. Но едно още упорито чувство му пречи да остави това пространство така празно, поради което му възвръща Бога, обаче по един конвенционален начин. Човекът се е отделел от Бога, от духа, чрез науката; но той отново се връща и допуска духа по външен път. Лесно може да се разбере, че един Гьоте не можеше никак да споделя идеите на Нютон. Противоположността на тези два духа се явява особено силно в теория на цветовете от Гьоте.
Но самият начин, по който постъпва Нютон; да откъсне Бога от човека, е противен на чувството на Гьоте.
Гьоте чувствуваше по инстинкт, че човек трябва да има живата опитност за Космоса, че вселената и нейните три измерения са само едно продължение навън на човешката душа. Той е точно противоположното на Нютон. Бъркли, който живя по-късно от Нютон, но който още принадлежи на периода на борбите, които се разиграха около раждащата се научна мисъл, Бъркли, както видяхме, е напълно съгласен с Нютон, когато този последният взема идеите за пространство, място, време, движение, в техния обикновен смисъл; напротив, новите теории, и особено начинът, по който ще бъдат изтълкувани природните явления, не го задоволяват никак. Защото той схваща ясно, че човешкото същество, изолирано напълно от природата, не може вече да има за нея едно живо чувство, вътрешната опитност, и че да се вярва противното, значи да се залъгваме. Следователно Бъркли настоява върху това, че нашите сетивни възприятия не са предизвикани, всъщност, от външни предмети, че тези последните даже съвсем не съществуват, но че действителността е абсолютно духовна; и че вселената, във всички нейни явления, даже и материални, е само едно проявление на духовното.
към текста >>
27.
6. Четвърта лекция, 12 Юни 1924
GA_327 Биодинамично земеделие
Днес никой човек с научно
виждане
не вярва
на
това твърдение, тъй като науката сама се коригира.
Срещу това трябва да противопоставим истинска наука, която се гради върху големите, всеобхватни световни връзки днес това е крайно необходимо. Колко много науката, в сегашния общоприет смисъл или в този от преди няколко години, трябва да коригира самата себе си, следва от научните заблуди, които преди известно време господстваха например по отношение на храненето на човека. Нещата бяха съвсем научни и също научно се доказваха, така че срещу доказателството не можеше нищо да се възрази, ако човек се опира само на това, което там беше изложено. Научно беше доказано, че човек със средно тегло от 70 75 килограма се нуждае на ден от 120 грама белтъчини в храната. Както казах, това беше, така да се каже, научно доказано.
Днес никой човек с научно виждане не вярва на това твърдение, тъй като науката сама се коригира.
Днес почти всеки знае, че 120 грама белтъчини в храната не само че не са необходими, но направо са вредни, и че човек остава най-здрав, когато дневно поема само 50 грама белтъчини. Науката сама се коригира в този смисъл. Днес се знае истината, че ако се приема излишен белтък, той произвежда в червата междинни продукти, които имат отровно действие. И ако се изследва не само периода от живота на човека, в който му е препоръчано да взема толкова много белтък, а целия негов живот, тогава се узнава, че главно от това отровно действие на излишния белтък произтича калцирането на артериите артериосклерозата при възрастния човек. Научните изследвания например по отношение на човека често са погрешни, защото те гледат само това, което става в момента.
към текста >>
Тя трябваше да се коригира, защото се основава
на
съвсем погрешно
виждане
относно храненето
на
всяко същество.
Но от друга страна е неоправдано да се напада Духовната наука, когато иска да се намеси в практическия живот, когато тя е принудена да насочи погледа си към по-големите взаимовръзки в живота и тогава в погледа и попадат не само грубо материалните сили и вещества, а тези сили и субстанции, които имат своето продължение в духовната област. Това изцяло важи също и за земеделието, важи особено тогава, когато се постави въпросът за наторяването. Често, когато учените говорят за наторяването, се вижда, че всъщност е много малко истинското разбиране, какво в действителност представлява наторяването в домакинството на природата. Днес често се чува фразата: торът съдържал хранителни вещества за растенията. В началото Ви казах две положения относно храненето на човека, за да Ви посоча как науката в най-ново време, в непосредственото настояще, трябваше да се коригира.
Тя трябваше да се коригира, защото се основава на съвсем погрешно виждане относно храненето на всяко същество.
Вярваше се, че най-важното при храненето е това, което човек ежедневно яде не ми се сърдете, че казвам нещата така направо. Наистина е важно това, което човек яде всеки ден. Обаче най-голямата част от това, което човек ежедневно изяжда, съвсем не служи, за да се поемат в тялото субстанции, които да бъдат складирани. Най-голямата част от поетата храна е предназначена да отдаде на тялото силите, които тя съдържа в себе си, за да движи тялото, да го направи активно. И най-голямата част от веществата, поети по този начин, всъщност се отделя.
към текста >>
И обратно, това, от което тялото се нуждае, за да складира в себе си субстанции, тъй да се каже, да се о
бога
ти със субстанции онези субстанции, от които човек се освобождава, когато всеки седем до осем години обновява клетките
на
тялото си това в по-голямата част се поема през сетивните органи, през кожата, чрез дишането.
Обаче най-голямата част от това, което човек ежедневно изяжда, съвсем не служи, за да се поемат в тялото субстанции, които да бъдат складирани. Най-голямата част от поетата храна е предназначена да отдаде на тялото силите, които тя съдържа в себе си, за да движи тялото, да го направи активно. И най-голямата част от веществата, поети по този начин, всъщност се отделя. Така че трябва да се каже: касае се не толкова да се подреди и увеличи асимилацията в обмяната на веществата, а главно за това, с хранителните вещества по правилен начин да можем да поемем в себе си живите сили, които се съдържат в тях. Защото тези живи сили ни трябват, когато например ходим или когато работим, или изобщо когато движим ръцете си.
И обратно, това, от което тялото се нуждае, за да складира в себе си субстанции, тъй да се каже, да се обогати със субстанции онези субстанции, от които човек се освобождава, когато всеки седем до осем години обновява клетките на тялото си това в по-голямата част се поема през сетивните органи, през кожата, чрез дишането.
Така че това, което тялото поема като субстанции, което трябва да напласти в себе си, това то поема постоянно в извънредно фина, извънредно разредена дозировка, и го сгъстява в организма. Поема го от въздуха, сгъстява го и го втвърдява по-нататък, за да бъде изрязано като нокти, коса и т.н.. Съвсем погрешна е формулата: поета храна, преминаване през тялото, лющене на кожата и други подобни. Трябва да се формулира: дишане, фино поемане през сетивните органи, даже през очите, преминаване през организма, изхвърляне, фактически това, което поемаме през стомаха е важно поради обстоятелството, че също като даден горивен материал има вътрешна подвижност и въвежда в тялото сили, които достигат до волята, която действа в него. Вижте, човек съвсем се отчайва, когато съпостави тази истина, установена от духовното изследване, с възгледите на днешната наука, която защитава точно обратното. Човек се отчайва, защото си казва, че е така трудно изобщо да се разбере с тази днешна наука по най-важните въпроси.
към текста >>
Да сравним едно дърво с куп натрупана земя, който е
бога
т
на
хумус и съдържа в себе си извънредно много, повече или по-малко разлагащи се растителни вещества, а може би и разложени животински вещества.
Също така човек ще употребява нещата по несвойствен и безсмислен начин, когато не познава тяхната същност и тяхното предназначение. Да разгледаме едно дърво, за да си изградим представа за него. Дървото се различава от едно обикновено едногодишно растение, което остава просто тревисто растение. Дървото се обгражда с кора. Каква е неговата същност в сравнение с едногодишното растение?
Да сравним едно дърво с куп натрупана земя, който е богат на хумус и съдържа в себе си извънредно много, повече или по-малко разлагащи се растителни вещества, а може би и разложени животински вещества.
Да приемем, че това е един богат на хумус хълм, в който искам да направя вдлъбнатина във формата на кратер, а това пък е дървото с повече или по-малко твърда външна част, и вътре расте това, което води до оформянето на дървото. Ще Ви се стори странно, че поставям тези две неща едно до друго. Те обаче имат помежду си повече сродство, отколкото си мислите, тъй като земята, която е проникната от разлагащи се хумусни субстанции, притежава в себе си живи етерни сили. И това е същественото. Ако имаме такова земно устройство, което по своята особена направа разкрива, че съдържа етерно-жизнени сили, то всъщност е на път да стане обвивка на растение.
към текста >>
Да приемем, че това е един
бога
т
на
хумус хълм, в който искам да направя вдлъбнатина във формата
на
кратер, а това пък е дървото с повече или по-малко твърда външна част, и вътре расте това, което води до оформянето
на
дървото.
Да разгледаме едно дърво, за да си изградим представа за него. Дървото се различава от едно обикновено едногодишно растение, което остава просто тревисто растение. Дървото се обгражда с кора. Каква е неговата същност в сравнение с едногодишното растение? Да сравним едно дърво с куп натрупана земя, който е богат на хумус и съдържа в себе си извънредно много, повече или по-малко разлагащи се растителни вещества, а може би и разложени животински вещества.
Да приемем, че това е един богат на хумус хълм, в който искам да направя вдлъбнатина във формата на кратер, а това пък е дървото с повече или по-малко твърда външна част, и вътре расте това, което води до оформянето на дървото.
Ще Ви се стори странно, че поставям тези две неща едно до друго. Те обаче имат помежду си повече сродство, отколкото си мислите, тъй като земята, която е проникната от разлагащи се хумусни субстанции, притежава в себе си живи етерни сили. И това е същественото. Ако имаме такова земно устройство, което по своята особена направа разкрива, че съдържа етерно-жизнени сили, то всъщност е на път да стане обвивка на растение. Но то спира дотук, не достига дотам да стане обвивка на растение, да се превърне в кора на дърво.
към текста >>
Обикновеният оборски тор представлява това, което от външната храна постъпва в животното, поема се от организма до определена степен, до определен пункт, където предизвиква динамично действие
на
сили в организма, но не
на
първо място за о
бога
тяване със субстанции, а за да бъде отново отделено навън.
И така рогата на кравата, чрез своята особена природа и мъдрост са добре нагодени да отразяват във вътрешния живот етерните и астралните сили. В рогата има нещо, излъчващо живот и даже астрални сили. Ако бихте могли да се промъкнете в живия организъм на кравата, когато сте в нейния стомах, бихте усетили как от рогата навътре текат астралните и етерните сили. При копитата по подобен начин става същото. От казаното може да се даде указание, как да се увеличи активността на силите, които са вложени в обикновения оборски тор.
Обикновеният оборски тор представлява това, което от външната храна постъпва в животното, поема се от организма до определена степен, до определен пункт, където предизвиква динамично действие на сили в организма, но не на първо място за обогатяване със субстанции, а за да бъде отново отделено навън.
Но тази отделена маса е била в организма и се е проникнала от етерни и астрални сили. В астралното тя е проникната от сили, разнасящи азот, в етерното от сили-носители на кислород. Тази маса вещества, която сега се явява като тор, е проникната от всичките тези сили. Ние вземаме тази маса, предаваме я на земята в някаква форма в подробностите ще навлезем по-късно, с това доставяме на земята етерни и астрални сили, които нормално се намират в корема на животното и там, в корема, произвеждат за организма сили от растително естество. Силите, които произвеждаме в нашия храносмилателен тракт, са от растителен вид.
към текста >>
По това се различава формата
на
нашето
виждане
на
нещата от това, което е разпространено днес.
А в същността на всичко, което се казва въз основа на Духовната наука, лежи цялото домакинство на природата. То се извлича от нейната цялост и затова отделното, което трябва да се каже, важи и за цялото. При упражняване на земеделието по този начин не може да последва нищо друго, освен да се произведе най-доброто за човека и за животните. При всяко начинание се изхожда от човека, човекът се поставя в основата на всичко. Оттук следват указанията, които се дават, за да може човешката природа най-добре да се подържа.
По това се различава формата на нашето виждане на нещата от това, което е разпространено днес.
към текста >>
28.
4. Лекция: Торене: Оживяване и астрализиране на Земята
GA_327 Биодинамично земеделие
Когато тези обвивки със съдържанието се поставят през определени годишни времена
на
места, които тогава са проникнати особено силно от свойствените им жизнени сили за даденото годишно време, се стига до о
бога
тяване
на
субстанциите в обвивките с желаните сили.
Това Щайнер наблюдава и изучава по отношение на неговите въздействия. На първа линия се касае за това. От примера с въглерода видяхме какво значи това.[1] Четвъртата лекция дава отговор на въпроса как чрез торенето почвата и растенията могат да се снабдят и проникнат по-обилно със сили на живота. Един обобщен отговор може да гласи: субстанции (тор, кварц, растителни отпадъци), които силно са свързани с определени етерни и астрални сили, се опаковат за дълго време в животински обвивки, които привличат тези сили.
Когато тези обвивки със съдържанието се поставят през определени годишни времена на места, които тогава са проникнати особено силно от свойствените им жизнени сили за даденото годишно време, се стига до обогатяване на субстанциите в обвивките с желаните сили.
Винаги се касае за слънчеви сили. Тези сили стават действащи, когато така обогатените субстанции се приложат в растениевъдството. В лекцията това се развива придружено със следната мисъл и опитност: Духовната наука е принудена да се съобразява не толкова с все по-дребното, а с големите връзки на живота. Ако се направи могила от земя над равнището на почвата, тя се прониква не само от влага, въздух и топлина, но и с живот, така че се стига до оживяване не само на водата, но и на твърдата част на земята. «Ако минерално-органична субстанция се увие в подходяща обвивка, при угниването тя не се лишава от жизнените сили, а те продължават да действат в субстанцията, остават свързани с нея.
към текста >>
Тези сили стават действащи, когато така о
бога
тените субстанции се приложат в растениевъдството.
От примера с въглерода видяхме какво значи това.[1] Четвъртата лекция дава отговор на въпроса как чрез торенето почвата и растенията могат да се снабдят и проникнат по-обилно със сили на живота. Един обобщен отговор може да гласи: субстанции (тор, кварц, растителни отпадъци), които силно са свързани с определени етерни и астрални сили, се опаковат за дълго време в животински обвивки, които привличат тези сили. Когато тези обвивки със съдържанието се поставят през определени годишни времена на места, които тогава са проникнати особено силно от свойствените им жизнени сили за даденото годишно време, се стига до обогатяване на субстанциите в обвивките с желаните сили. Винаги се касае за слънчеви сили.
Тези сили стават действащи, когато така обогатените субстанции се приложат в растениевъдството.
В лекцията това се развива придружено със следната мисъл и опитност: Духовната наука е принудена да се съобразява не толкова с все по-дребното, а с големите връзки на живота. Ако се направи могила от земя над равнището на почвата, тя се прониква не само от влага, въздух и топлина, но и с живот, така че се стига до оживяване не само на водата, но и на твърдата част на земята. «Ако минерално-органична субстанция се увие в подходяща обвивка, при угниването тя не се лишава от жизнените сили, а те продължават да действат в субстанцията, остават свързани с нея. Например стъблото на едно дърво със своята кора, или един куп от компост или от тор под съответна покривка или животински организъм в своята кожа. Това трябва да мирише навътре, а не навън.
към текста >>
Обикновеният оборски тор представлява това, което от външната храна постъпва в животното, поема се от организма до определена степен, до определен пункт, където предизвиква динамично действие
на
сили в организма, но не
на
първо място за о
бога
тяване
на
субстанции, а за да бъде отново отделено навън.
В лекцията това се развива придружено със следната мисъл и опитност: Духовната наука е принудена да се съобразява не толкова с все по-дребното, а с големите връзки на живота. Ако се направи могила от земя над равнището на почвата, тя се прониква не само от влага, въздух и топлина, но и с живот, така че се стига до оживяване не само на водата, но и на твърдата част на земята. «Ако минерално-органична субстанция се увие в подходяща обвивка, при угниването тя не се лишава от жизнените сили, а те продължават да действат в субстанцията, остават свързани с нея. Например стъблото на едно дърво със своята кора, или един куп от компост или от тор под съответна покривка или животински организъм в своята кожа. Това трябва да мирише навътре, а не навън.
Обикновеният оборски тор представлява това, което от външната храна постъпва в животното, поема се от организма до определена степен, до определен пункт, където предизвиква динамично действие на сили в организма, но не на първо място за обогатяване на субстанции, а за да бъде отново отделено навън.
Но тази отделена маса е била в организма и се е проникнала от етерни и астрални сили. В астралното тя е проникната от сили, носещи азот, в етерното от сили-носители на кислород. Тази маса вещества, която сега се явява като тор, е проникната от всичките тези сили. Ние вземаме тази маса, предаваме я на земята в някаква форма - в подробностите ще навлезем по-късно - и с това доставяме на земята етерни и астрални сили, които нормално се намират в корема на животното и там, в корема, произвеждат за организма сили от растително естество. Силите, които произвеждаме в нашия храносмилателен тракт, са от растителен вид.
към текста >>
Празнините са изпълнени с
бога
т
на
кръв костен мозък, чиито остатъци изглеждат черни при отхвърлените и отрязаните рога.
Напълва се с тор и се заравя в почвата за през зимата. Етерните и астралните сили, които се намират в тора, стават още по-силно активни в рога. Щайнер описва това по следния начин: «Но поради това, че рогът отвън е обгърнат от земята, всички лъчения, които етеризират и астрализират, се излъчват навътре, проникват в неговото вътрешно пространство.» Точно същото се прави и с кварца, който обаче се държи в земята през лятото. Рогът на елен е костен крайник. Като такъв той е една тръбовидна кост, обвита отвън с компактна бяла костна субстанция и отвътре с гъбеста структура.
Празнините са изпълнени с богат на кръв костен мозък, чиито остатъци изглеждат черни при отхвърлените и отрязаните рога.
За разлика от костните крайници той расте откъм външния край и то веднага с крайната дебелина. Затова ловците го наричат „топчест елен“. Но типично като е при костите на крайниците, той първо се образува е от хрущял, който по-късно се преобразува в костна субстанция - едно пълно преобразуване на микроскопичната структура. Това непременно трябва да се спомене, защото рогата на елена израстват от челните кости, които както другите кости на черепа са „покривни кости“. При тях костната субстанция се отлага непосредствено в съединителната тъкан без хрущялна подготовка.
към текста >>
По това се различава формата
на
нашето
виждане
на
нещата от това, което е разпространено днес.»(4., 128)
«Но вие виждате, че в това, което се казва въз основа на Духовната наука, лежи цялото домакинство на природата. Мислите се извличат от целостта, затова отделното, което трябва да се каже, важи и за цялото. При упражняване на земеделието по този начин не може да последва нищо друго, освен да се произведе най-доброто за човека и за животните. При всяко разглеждане се има предвид човекът, човекът се поставя в основата на всичко. Оттук следват указанията, които се дават, за да може човешката природа да се поддържа най-добре.
По това се различава формата на нашето виждане на нещата от това, което е разпространено днес.»(4., 128)
След четвъртата лекция става първото разискване. От многото въпроси и отговори нека изберем един, който има основно значение: Има ли значение каква личност извършва тази работа, може ли кой да е да прави това или той трябва да е антропософ? «Наистина това е въпросът. Поставен днес, той ще предизвика много пренебрежителни усмивки. Припомням Ви, че има хора, при които цветята, отглеждани от тях на прозореца, растат чудесно.
към текста >>
29.
ТРИНАДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ, 9 май 1923 г.
GA_349 Животът на човека и животът на земята - Същност на християнството
И така, по това изказване
на
Исус виждате, че тук понятията за кесаря и
Бога
са отделени едно от друго.
Такова неверие било непонятно за римляните. Що за страшни хора са тези, които не признават императора за бог - това са действително крайно опасни хора. (Християните в Рим са ги наричали атеисти, тоест отричащи боговете. - Бел. пр.) На свой ред християните следвали изречението: «Отдавайте кесаревото кесарю, а божието - Богу» (Лука, 20,25).
И така, по това изказване на Исус виждате, че тук понятията за кесаря и Бога са отделени едно от друго.
Бог е нещо невидимо. Бог не е видим за нито един човек, живеещ на Земята. Това твърдели християните. В това е и огромната разлика между християните и римляните. Като следствие, римляните разглеждали християните като най-опасни хора, подриващи държавната власт, защото в храма те не принасяли жертви на императора.
към текста >>
Докато християните принасяли жертви
на
Бога
, който умрял в Палестина, Когото никъде не можеш да видиш.
Бог не е видим за нито един човек, живеещ на Земята. Това твърдели християните. В това е и огромната разлика между християните и римляните. Като следствие, римляните разглеждали християните като най-опасни хора, подриващи държавната власт, защото в храма те не принасяли жертви на императора. Хората трябвало да принасят в храма жертва на императора.
Докато християните принасяли жертви на Бога, който умрял в Палестина, Когото никъде не можеш да видиш.
Римляните не можели да разберат това. Ето защо първите християни били принудени да провеждат своите богослужения под земята, да правят подземни жертвоприношения. Тези подземни ходове, изкопани от тях, в които те погребвали починалите и принасяли жертви, се наричали катакомби. В Рим и въобще в Италия под земята са се намирали такива далеч отиващи катакомби, подобни на малки градове. Там първите християни в първите столетия извършвали своите богослужения, своите жертвоприношения.
към текста >>
Той вкарва своите пръсти в следите от рани, защото следите от рани правят особено впечатление: в дадения случай в ученика
на
Христос фактически се е проявила по-висока степен
на
ясно
виждане
,
на
съзерцание.
Учениците и особено апостолите приемали тези следи от рани много присърце, нали така? Картината би била по-малко впечатляваща, ако не се разказваше за това, че следите от рани е можело да се пипнат. Защо именно следи от рани? Защо ръцете не се полагали на лицето или на нещо друго? В този случай той (Тома) също би усетил нещо.
Той вкарва своите пръсти в следите от рани, защото следите от рани правят особено впечатление: в дадения случай в ученика на Христос фактически се е проявила по-висока степен на ясновиждане, на съзерцание.
Така че може да се каже: в течение на четиридесет дни, един след друг учениците се убеждавали: Христос е още тук. След това оттук възникнало християнското учение - то е изначалното християнско учение, към което се присъединило това, за което ви разказах миналия понеделник, - и така, оттук след това възникнало следното християнско учение: когато Христос бил погребан, в гробницата се намирал само трупът, който изчезнал. Със Самият Себе Си Христос ни изяви безсмъртното начало; бидейки облечен в Своето безсмъртно начало, той странства в течение на четиридесет дни. Ние Го видяхме. А на Павел Той се яви доста по-късно.
към текста >>
Обаче учениците, понеже силата
на
виждане
в тях изчезнала, след изминаването
на
четиридесет дни вече не са Го виждали.
Със Самият Себе Си Христос ни изяви безсмъртното начало; бидейки облечен в Своето безсмъртно начало, той странства в течение на четиридесет дни. Ние Го видяхме. А на Павел Той се яви доста по-късно. Той винаги пребивава тук. И днес ние също можем да кажем: Той винаги присъства тук.
Обаче учениците, понеже силата на виждане в тях изчезнала, след изминаването на четиридесет дни вече не са Го виждали.
Тогава те казали: сега Той ни напусна; (извърши се) Възнесението. Това събитие хвърлило учениците в много дълбока печал. Десетте дни, за които става дума по-нататък, тези десет дни проникнали дълбоко в сърцето на учениците и апостолите; по това време те с вътрешна сила обмисляли всичко, което Христос им говорил преди. Тези десет дни им били достатъчни, за да си кажат: ние самите също можем да знаем всичко това; тази Премъдрост - както казвали те, намирайки се под силното впечатление, - тази Премъдрост сама се разполага в нас. Сега, след изминаване на десет дни, те чувствали силата да учат тази Премъдрост.
към текста >>
Това е била най-древната форма
на
почитане
на
бога
, намиращ се
на
определено място.
преди Христос Исус, в тази древна епоха. Тогава тук долу, в Египет, е имало хора, които около 3000, 3500 години преди Христос говорели за своя бог, макар и с други думи. Те го наричали Ра. Говорели за своя бог, като казвали така: бог се намира например в град Тива; в Тива има типичен храм, изграден особено изкусно и приличащ на гробница. Там живее бог.
Това е била най-древната форма на почитане на бога, намиращ се на определено място.
Но, господа, ако някой живее там, където ние днес живеем, той по скоро не би казал: бог се намира в Тива. Защото в древността до това място не само не е можело да се добереш, но за него въобще нищо не се е знаело. Нищо не се знаело за Тива. И така, тези, които се намирали тук, в Египет, където тече Нил, казвали: бог живее в Тива. А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове.
към текста >>
И така, хората почитали
бога
на
някакво определено място.
Защото в древността до това място не само не е можело да се добереш, но за него въобще нищо не се е знаело. Нищо не се знаело за Тива. И така, тези, които се намирали тук, в Египет, където тече Нил, казвали: бог живее в Тива. А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове. Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер.
И така, хората почитали бога на някакво определено място.
Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите. По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот. Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд. Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците.
към текста >>
По-късно, когато миграцията
на
хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват
бога
с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им
на
живот.
А тези, който се намирали тук, в нашия регион, също са имали такива местни богове. Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер. И така, хората почитали бога на някакво определено място. Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите.
По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот.
Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд. Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците. Така за народа вождът станал цар. Появили се много такива вождове. Както виждате, в Рим още се запазва нещо от такава религия, в която римляните почитали своя император като бог.
към текста >>
Те водели номадски начин
на
живот: затова идентифицирали
бога
вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята
на
техен вожд.
Така например имало е местно божество в днешен Елзас или в Мюнстер. И така, хората почитали бога на някакво определено място. Това и била причината за появата на различните религии; религията от Тива, мюнстерската религия, елзаската религия. Така са се обособявали религиите. По-късно, когато миграцията на хората по Земята се увеличила, те вече не можели да свързват бога с някакво определено място, тъй като това би встъпило в противоречие с начина им на живот.
Те водели номадски начин на живот: затова идентифицирали бога вече не с мястото, а с човека, който изпълнявал ролята на техен вожд.
Така постепенно божественото достойнство преминало върху царя и първенците. Така за народа вождът станал цар. Появили се много такива вождове. Както виждате, в Рим още се запазва нещо от такава религия, в която римляните почитали своя император като бог. Но какво е било християнството?
към текста >>
След това ще ви съобщя кога ще бъде следващата лекция. До
виждане
!
Защото идеята на Петдесятницата е актуална за всички хора. Опитах се да ви изложа идеята за Възнесението - така както следва да се разбира - и идеята за Петдесятницата; именно това искаше да научи господинът, задал въпроса. Въпросът беше много удачен, защото днес е ден преди Възнесение и след десет дни ще настъпи Петдесятница. Много се радвам, че можахме да говорим за това. Сега трябва да заминавам за Норвегия.
След това ще ви съобщя кога ще бъде следващата лекция. Довиждане!
[1] Трябва само както следва да се погледне към това: пет години преди изнасянето на тази лекция Р. Щайнер в лекцията от 9.7.1918г., том 181 пророчески охарактеризирал болшевишкото правителство на Ленин-Троцки: «Нашите съвременници трябва да са в състояние да съдят за такива хора като Ленин и Троцки; нашите съвременници би трябвало да виждат в тях най-големи, най-активни врагове на истинското духовно развитие на човечеството, врагове, каквито не е имало нито в периода на толкова отблъскващия – според описанията – римски цезаризъм, нито по времето на прословутите герои от Ренесанса». [2] дванадесетгодишният Исус в храма: Лука, 2, 41,52. [3] докато веднъж в Северна Италия ние не срещнахме една картина: картината на Боргоньони в църквата св. Амвросий в Милано.
към текста >>
НАГОРЕ